Джак Кърли - Колекционери на смърт

— Времето ви изтече, господин Хекскамп — преспокойно заяви съдията. — Никога не позволявайте да ви обвинят в липса на красноречие.

Марсдън Хекскамп го изгледа изпод око, после с ловкостта на гимнастик скочи на масата…

— L’art du moment final! — изкрещя, устата му се запени, разхвърчаха се слюнки. — C’est moi! C’est moi! C’est moi!

Уилоу си припомни наученото в часовете по френски в гимназията и си преведе думите на безумеца: „Изкуството на сетния миг! Това съм аз!“

— Охрана, накарайте го да седне! — провикна се съдията, ударът на чукчето му глухо отекна по масата.

Внезапно Уилоу зърна как нещо се раздвижи зад Пенфийлд. Вратата на съдийската стая се отвори, той зърна бюрото, полиците с книги, ниската маса… след миг Плачещата застана на прага. Пристъпи в залата, застана пред масата, на която се беше покатерил осъденият. Присъстващите ахнаха. Измежду гънките на дрехата й се появи голям пистолет. Тя го вдигна, сложи пръст на спусъка.

Отново плачеше. Погледна в очите Марсдън Хекскамп.

— Обичам те — промълви.

Уилоу се хвърли през парапета и протегна ръце да сграбчи оръжието. Спъна се и се просна под масата. Проехтя силен гръм. На ризата на Хекскамп се появи още едно копче — червено и с размерите на дребна монета, гърбът му сякаш експлодира. Той се строполи до Уилоу. Някои от присъстващите залегнаха на пода, други с писъци се втурнаха към вратата и я заприщиха.

Марсдън Хекскамп изпъшка, вдигна глава, опита се да каже нещо. Детективът притисна ухо до устните му и се заслуша. Хекскамп затвори очи, главата му клюмна.

— Не умирай! — изкрещя Уилоу, сграбчи за ризата осъдения и го разтърси, сякаш да освободи думите, заклещени в гърлото му.

Клепачите на Хекскамп потрепнаха, той отново зашепна:

— Ти ще продължиш, Джейкъб. Длъжен си… — По устните му изби кървава пяна. — Длъжен… си… да продължиш…

— Какво? — извика детективът и се втренчи в замъгляващите се очи на умиращия. — КАКВО ДА ПРОДЪЛЖА?

Клепачите на Марсдън Хекскамп потрепнаха.

— Изкуството, Джейкъб — прошепна той, но се задави от кръвта, която се стичаше по брадичката му. — Преследвай… прекрасното изкуство.

Очите му се изцъклиха, устните му замръзнаха в страховита гримаса. Проехтя втори изстрел. На пода близо до Уилоу се строполи още едно тяло. Плачещата се превърна в Умираща.

— Тая работа с наградите е адски шибана — промърмори Хари Нотилъс, включи на скорост и насочи големият син автомобил „Краун Виктория“ по улицата пред Централното полицейско управление на Мобил. — Нищо хубаво няма да излезе от тия циркове.

— По-бодро, приятел! — Надникнах в огледалцето за обратно виждане и оправих вратовръзката си. — Ние сме избрани от кмета за полицаи на годината.

— Да, бе! А пък аз съм птичка, избрана от правителството за символ на Алабама. Чик-чирик!

Помъчих се да го вразумя:

— Наградата е чест за нас.

— Не е чест, а трън в петата. Ако питаш мен, тези награждавания ги организират с единствената цел политиците да си изприказват всичките тъпотии.

— Е, не унивай, поне ще закусим безплатно. — Погледнах си часовника — разполагахме с цели двайсет минути да стигнем до хотела, в който щеше да се състои голямото събитие. Вече бях освободил място на преградата между моята стаичка и тази на колегата, та да си окача наградата. За пръв път ме удостояваха с такава чест. — Как мислиш, редно ли е да спомена момчетата от отдела по криминалистика? — промърморих разсеяно и изпънах ръце. Зачудих се дали тъмносиньото ми сако се е смалило от последния път, когато го бях носил, или продължавах да раста, макар преди година да бях чукнал трийсетака.

— За какво говориш, Карсън?

— Обмислям речта си при награждаването.

Хари изръмжа като мечок. За да избегнем Гавърмънт Стрийт, която беше в ремонт, минахме през южния район на града, където в къщички и блокове живееха по-бедни хора. Взех да си лъскам ноктите на панталона, но изведнъж се сепнах — някаква жена изскочи от една странична уличка (розовият й пеньоар се развяваше зад нея като наметало на ездач) и се изпречи пред колата.

Сто и двайсет килограмовият Хари Нотилъс с цялата си тежест настъпи спирачката. Жената вдигна ръце, сякаш да се предпази от автомобила, който тежеше около два тона. Гумите изскърцаха. Задницата поднесе, колата й спря на сантиметри от непознатата.

— Тъдява има една, дето е гушнала букета — задъхано изрече тя и машинално придърпа пеньоара си. Беше на около трийсет години, кльощава като скумрия, говореше простонародно и със силен южняшки акцент. — Цялата е плувнала в кървища.