Джак Кърли - Колекционери на смърт

На петия етаж слязохме от асансьора и се озовахме във фоайе, притихнало като погребално бюро посред нощ. Минахме край врати с табелки, които указваха, че това са обиталища на счетоводители, землемери, финансови консултанти. Отвъд портала беше кантората на юридическата фирма; елегантната обстановка дискретно намекваше за преуспяваща дейност — красиви, но ненатрапчиви копринени тапети, бежов мокет, лампи със сивкави абажури, абстрактни картини в пастелни цветове; дори тромпетистът, чиято музика звучеше от скритите високоговорители, свиреше под сурдинка.

Прие ни сравнително възрастна жена, която се оказа секретарката. След секунди през страничната врата влезе Лидия Барстоу. Вероятно беше на около четирийсет години, имаше зелени очи, обло лице, изящни устни и красиво носле, косата й беше кестеняво руса. Носеше старомоден кафяв костюм, бежова блуза, кремав чорапогащник, кафяви обувки с нисък ток. Всичко в нея сякаш беше приглушено. Единственият признак за женска суета беше дискретното й червило. Притискаше ръце около раменете си, сякаш й беше студено.

Помолихме я да разговаряме в кабинета на Рубин Койл. Тя кимна и въпреки деловото й изражение, забелязах, че погледът й е на човек, който едва не е бил убит от мълния. Поведе ни по дълъг коридор, от двете страни бяха бърлогите на адвокатите. Кабинетът на Койл беше в дъното, през прозореца се разкриваше изглед към едно от хубавите предградия на Мобил.

— Научихте ли нещо за господин Койл? — обнадеждено попита госпожица Барстоу.

— Не, съжалявам. Детектив Смитсън може би ви е казал, че…

— Разбирам, че ръцете ви са вързани, след като няма доказателства за… насилие. Все пак се надявах… — Тя не довърши фразата.

Хари се извини, че повтаря въпросите, които й е задал Смитсън, разпита я относно изчезването на Койл, а помощничката потвърди, че го няма от пет дни, през които нито се е обадил, нито е изпратил съобщение по електронната поща.

— Няма жена, нали? — намесих се.

— Отдавна е разведен. Не поддържа контакти с бившата си съпруга.

— Има ли приятелка?

Лидия Барстоу се поколеба, ръцете й затрепериха, но тя ги притисна към коленете си.

— Аз… тоест…

Поведението й и фактът, че беше попълнила формуляра за издирване на Койл, ми подсказаха, че е била нещо повече от помощничка на адвоката.

— Вие ли сте неговата приятелка, госпожице Барстоу? — настоях.

Опитът й да се усмихне завърши с пълен провал.

— Ами… сигурно съм аз — измънка.

— Какво означава това? За такива неща съмнение няма.

— Койл… е прекалено погълнат от работата си. Почти нямахме възможност да се срещаме извън кантората, да ходим на кино или на ресторант. Най-често само… ъъъ…

Изведнъж я обхвана паника, сякаш беше сгрешила посоката и бе попаднала на непознат път.

— Нямаме намерение да надничаме в личния ви живот, госпожице Барстоу — побърза да се намеси Хари. — Ако научим повече подробности, може би ще помогнем.

Лидия изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.

— През повечето време не излизахме — прошепна. — Така предпочиташе Рубин. — Извърна очи и прехапа устни.

Доколкото разбрах от изказванията й, шефът й е предпочитал интимните разговори пред ходенето на кино или на ресторант.

— Господин Койл някога споменавал ли е пред вас мотел „Коузи Кабинс“, водил ли ви е там?

Изражението на изненада се имитира най-трудно — обикновено хората преиграват, блещят се и зяпват глуповато. Объркването на Лидия изглеждаше неподправено.

— Защо питате?

— Изглежда, наскоро е бил там.

— Не съм го чувала да говори за този мотел.

— Напоследък забелязахте ли някаква промяна в отношението му към вас, в ежедневието му?

Лидия дълбоко си пое въздух:

— За последен път бяхме… заедно в петъка преди две седмици. Рубин се държеше както обикновено… — Тя се огледа, затвори очи. — Може ли да продължим разговора другаде, детектив Райдър? Чувствам се неловко тук.

— Разбира се.

Лидия ни поведе към вратата; забелязах, че не изключи осветлението, сякаш остави запалена свещ на прозореца, та да служи за ориентир на моряка, изгубен в океана. Влязохме в нейната малка канцелария; кошчетата с входяща и изходяща поща бяха препълнени с папки и документи.

— Само за господин Койл ли работите? — попитах.

— Не, и за други адвокати. Честно казано, Ру… господин Койл не ме товареше с много работа — най-често ми възлагаше да пиша писма.

— Налага се да ви зададем още един задължителен въпрос — познавате ли човек, който има причини да мрази господин Койл, да организира отвличането му?