Джак Кърли - Един от 100

— Тогава Бърлю не беше онзи, когото познаваш. Човек можеше да разговаря с него. Дори изглеждаше различно — беше високо, кльощаво, широкоплещесто селянче. — Той докосна друга орхидея, напомняща камбанка, провесена от листато клонче, и сякаш се изненада, че не чу звън. — По време на едно дежурство се получи повикване от квартал Толрико — свърталище на измета. Някаква гражданка позвънила да каже, че видяла по улицата да тича човек с пистолет. Минаваше два след полунощ. Като стигнахме, слязохме от колата и се разделихме — аз тръгнах наляво, той — надясно. След малко налетях на една жена — явно умопобъркана, която несвързано бърбореше за мъж, размахващ пистолет. Зарязах я и тръгнах да търся Бърлю, но от него нямаше и следа.

Хъмбри ми махна да отида при него в кухнята. Вдигнах показалец:

— След минута.

— Чух някакви гласове зад сградата, прокраднах се до контейнерите със смет, надникнах да видя какво става. — Хари се озърна да провери дали не ни подслушват, приведе се към мен и зашепна: — Бърлю лежеше гол на земята, някакъв кльощав тип — очевидно друсан — го яхаше като кон. Беше взел оръжието му и го принуждаваше да прави всичко, за което бе мечтал, ако в ръцете му падне ченге. Бърлю плачеше, пълзеше в мръсотията, пикаеше, дланите и коленете му бяха нарязани от счупените стъкла. Наркоманът го удряше по главата е ръкохватката на оръжието, крещеше „Дий, конче, дий!“ и го караше да цвили.

Затворих очи, стори ми се, че виждам картината:

— Уби ли го?

— Откаченият размахваше оръжието като тояга. Изскочих иззад ъгъла, изкрещях: „Полиция! Горе ръцете!“ Малко оставаше да натисна спусъка. Кретенът се усмихна, все едно бях майка му, която му носи топла овесена каша, остави оръжието на земята. Седна до Бърлю и взе да чеше гнойните си пъпки.

С крайчеца на окото си забелязах, че Хъмбри отново ръкомаха като вятърна мелница. Извиках му да почака, отново се обърнах към Хари.

— Същата нощ Бърлю не издържа и ми довери колко мрази да бъде патрулиращ полицай, но баща му, който бил ченге, го принудил и той да избере тази професия. Каза още, че мечтаел да бъде градинар като вуйчо си.

— Предполагам, че това е било последното му дежурство с патрулката — промърморих.

Хари кимна:

— На другата сутрин подаде молба за работа в администрацията.

— Кога успя да стане такъв противен гадняр?

— Първо настъпи промяна във външността му; започна да вдига тежести, кльощавият хилав младеж заприлича на широкоплещест атлет. С течение на времето ставаше и все по-зъл. — Той машинално докосна друга орхидея е големината на дребна монета, която надничаше от кошничката наблизо. — Натрупа мускули, които, образно казано, му бяха като защитна броим. Започна да си придава важност, преди няколко години се лепна за Скуил, на практика стана негов адютант. На капитана пък му харесваше около него да се навърта такъв исполин — като ги гледах, си представях някакъв дребосък, който се перчи с питбула си.

— С Бърлю говорехте ли за случилото се през онази нощ? — попитах.

— Какво ти говорене! Той дори избягваше да ме гледа. — Хари поклати глава. — Като бях малък, леля ми четеше „Коледна песен“. Романът хем ми харесваше, хем ме плашеше. Не се страхувах от призрака, а от Джейкъб Марли; представях си как злочестият старец е обвързан е веригите на миналото си. Ако щеш вярвай, но чувах как те дрънчат, докато той тътри крака във вечността.

Хари се огледа, вдъхна парфюма на цветята, придаващи смисъл на тайния… на истинския живот на Бърлю. Не предполагах, че сержантът е способен да изпитва каквито и да било чувства, но докато разглеждах книгите и градинарските му пособия, изненадата ми от „хобито“ му прерасна в тъга за всички, които по една или друга причина са изневерили на призванието си, за миналото, което понякога чертае пътя на бъдещето.

— Смятал е, че си ми разказал за случилото се е него — промълвих. — Затова не пропускаше възможност да ме настъпи по мазола.

Хари сви рамене. Обърна се да погледне мъртвеца, после промърмори:

— Мислиш ли, че хората някога разкъсват веригите, които ги свързват с миналото, Карс?

— Не. Важното е да добавяш все нови и нови звена към веригата, за да не повлечеш със себе си миналото.

— Утре ще дойда с теб.

Сложих ръка на рамото му:

— Благодаря, амиго, но Ейва първа изяви желание да ме придружи. Иска да бъде магическият ми жезъл.

— Това пък какво е?

— Нещо, което помага да избягваш клопките. Стига да го държиш правилно.