Джак Кърли - Един от 100

Тя се прозина.

Джереми умоляващо извика:

— НЕ ИСКАМ ТОВА ДА Е ТУК! Отпрати я, Карсън. С нетърпение очаквам нашия… ритуал. Трябва да останем насаме, само двамата.

Погледнах часовника си:

— Времето тече.

Той отново скръсти ръце, тупна с крак:

— Няма да ти кажа нищо. Знам, Карсън. Знам кой го е направил.

— Знаеш как да манипулираш хората. Това е единствения ти талант.

Джереми затананика с детински гласец:

— Знам кой е, знам кой е, но няма да ти кажа!

Нямах представа дали лъже, или в изкривеното му съзнание е възникнала идея, която сме пропуснали. Все пак разчитах, че в крайна сметка ще се предаде, защото взаимно си бяхме необходими.

— Тя остава! — отсякох.

Джереми заскърца със зъби, сви се в ъгъла. Задълбочено заразглежда пръстите си, от време на време крадешком поглеждаше Ейва. Започна да лъска ноктите и в ризата и небрежно подхвърли:

— Я кажи, скъпа госпожо, колко взимаш за едно чукане?

— Не съм проститутка — любезно отговори тя.

— Всички жени са курви. ПО РОЖДЕНИЕ! С какво се занимаваш, та твърдиш, че не си курва?

— От професията ми ли се интересувате, господин Брайдуел? Аз съм помощник-патолог в окръжната морга.

Той се приближи до Ейва, отново започна да обикаля около нея. Пристъпих по-близо, за да й се притека на помощ, ако се наложи.

— МИЛИ БОЖЕ! — закрещя той, е юмруци заудря слепоочията си. — ЩЕ ПРЕСТАНАТ ЛИ НЯКОГА ЛИЦЕМЕРНИТЕ ПРЕСТРУВКИ? Как може нежно създание като теб да живее сред мъртъвци? Режеш ли труповете или само гледаш, а НЯКОЙ ПАРИЙ ВЪРШИ ЧЕРНАТА РАБОТА? „Ако обичаш, извади онова червено нещо, което прилича на мазен домат. Пусни го в стъкленица. Това е коледен подарък за един любовник.“ Какво ПРАВИШ е труповете, сладурче?

Ейва се изпречи пред него, той отстъпи встрани, тя пак препречи пътя му. Ни в клин, ни в ръкав ми хрумна, че сякаш танцуват танго. Джереми се вцепени, тя мило му се усмихна:

— Правя най-различни неща, господин Брайдуел. Но най ми харесва да им разпоря коремите, да седна в тях и да се возя като в кану.

Той подскочи, като че ли го удари ток. Изсъска през зъби, седна на леглото и стисна клепачи, все едно се мъчеше да попречи на мислите да проникнат в съзнанието му.

След повече от минута отвори очи, втренчи се в Ейва. Гласът му беше като скреж върху абаносов прозорец, студен като усмивката му:

— Току-що си купи билет за представлението, малката. Дано ти хареса. — Извърна се към мен, протегна ръка: — Носиш ли най-новите фотографии, братко?

Подадох му снимките на Бърлю. При предишното си посещение бях донесъл материалите, свързани с обезглавените трупове. Той поиска информация за всички убийства през последната година, чиито извършители не са били заловени.

Грабна снимките от ръката ми, разпръсна ги върху леглото и започна да ги разглежда; лицето му се озари от усмивка, изпълнена със злост, усмивка на адско изчадие.

Господин Кътър избърса потта от челото си, остави нивелира на полицата при другите инструменти, доволно огледа работата си. Новата лъскава маса за аутопсии стоеше в центъра на кабината под силната лампа, монтирана на ниския таван. Кражбата на масата се оказа фасулска работа, което му подсказа, че съдбата отново е на негова страна. Най-близкото шосе беше на четири километра, в този пущинак нямаше електрически стълбове, но това не пречеше на господин Кътър. Сам си „произвеждаше“ ток с помощта на акумулатори за кола, които бяха в трюма. Зареждаше ги малък генератор „Хонда“, но рядко го използваше, защото беше доста шумен.

Качи се на мостика, доволно се огледа. Преди години някакъв оптимист бе завлякъл на буксир корабчето до брега и го беше качил на здрави дървени подпори, вероятно за да го ремонтира. По-късно ентусиазмът явно го беше напуснал, малкият плавателен съд беше изоставен. Господин Кътър често си казваше, че и в този случай съдбата е била благосклонна към него — натъкнал се беше на корабчето, докато се спускаше с кану по реката — съдбата му връщаше фигурите, подготвяше шахматната дъска за нова игра.

Той се взираше в мочурището, посребрено от лунната светлина; на около двеста метра вляво проблясваше късият воден ръкав. Самата река не се виждаше заради гъстите храсталаци, сред които се намираше корабчето. След малко се върна в кабината. Време бе да постави на мястото им последните образи. Онези, които щяха да разкажат всичко на мама.

Чрез нейните думи.

Половин час Джереми разглежда снимките, после посвети още шейсет минути на полицейските рапорти и протоколите. Мърмореше, душеше фотографиите, докосваше ги, сякаш търсеше скрити послания, накрая ги разпиля на пода като конфети.