Джак Кърли - Един от 100

Ейва се взираше в мен, но не ме прекъсна.

Сведох поглед:

— Ще се върна да ги взема.

Тя се разтрепери, после беззвучно заплака, сълзите обливаха страните й. От гърлото й се изтръгна сподавено ридание. Сви юмруци, започна да ги размахва. Хари изтича към нея, но тя го прогони като досадна муха. Отвори френския прозорец и изтича на терасата, като че ли къщата беше изпълнена е неописуема болка. Помъчих се да стана и да я последвам, но Хари, който бе по-опитен, ми попречи.

Тя няколко пъти изстена, все едно търсеше верния тон, после се вкопчи в перилото, отметна глава и закрещя, сякаш раждаше. Ревеше като див звяр, ръмжеше, стенеше. Грабна един пластмасов стол, разби го в терасата, запрати масичката през перилото опита се да надвика гръмотевиците, да преобърне наопаки нощта и бурята. Мълния за миг озари черното небе, Ейва изкрещя като обезумяла. Гръм разтърси къщата, тя извика, сякаш възвръщаше разума си. Свали едната си обувка, запрати я в мрака. Отново зарева, заръмжа, застена. Виковете й бяха и гневни, и тъжни, заглушавани от дъжда, наелектризирани от нощта. Свали и другата си обувка, хвърли я към небето. Бурята зарева, тя й отговори с по-страшен рев. Смъкна дрехите си и ги даде на вятъра.

Хари се обърна, облече шлифера си.

Аз излязох при Ейва.

Призори, когато се събудихме, утрото ухаеше като омайна напитка. Към три през нощта бурята отмина на север, само водораслите по брега напомняха за нея. Отворих прозореца, в стаята нахлу шумът от тихото плискане на вълните.

Ейва легна по хълбок и ме изгледа:

— Снощи не мислех за това, но сега си давам сметка, че докато бяхме на терасата, можеше да ни удари гръм.

Целунах я по челото — стори ми се топло… или устните ми бяха ледени.

— О, да! Представи си колко скандализирани щяха да бъдат онези, които ни намереха.

Споменът за случилото се през нощта ме изпълваше с изумление — не бях предполагал, че е възможно такова щастие и удовлетворение. Любихме се първо на терасата — дъждът продължаваше да се лее като из ведро, но ние не го усещахме, защото се бяхме пренесли в друго измерение. По-късно, докато се прегръщахме в леглото, бушуващата водна стихия се превърна в кротко ромолене.

Първите часове на пробуждащия се ден прекарахме в експериментиране на новите си умения. Ейва смени превръзката, преди това отново намаза е мехлем раните. Избягвахме разговора за онова, което ги бе причинило… може би от желанието да си отдъхнем в малкия оазис, на който случайно се бяхме натъкнали. Но преди да тръгне за работа, Ейва промълви:

— Когато отново отидеш при брат си…

— Да?

— Ще те придружа. Не ме поглеждай така. Няма да отстъпя.

В четири часа Хари отскочи до банката, аз е нежелание потеглих към дома на лелята на Нелсън. Каквото и да ми струваше, отново щях да разпитам всички с надеждата кълбото да започне да се размотава. Мобилният ми телефон иззвъня. Обаждаше се Хари.

— Карсън, имаме още един обезглавен труп. Вече съм на местопрестъплението. — Той продиктува адреса. Стори ми се доста притеснен, което беше необичайно за него.

— И този ли физически прилича на другите?

Хари дълбоко си пое въздух:

— Знаеш ли как изглежда Бърлю?

— Убитият е едър като него ли?

— Да, същият размер. Самият Бърлю е.

Жилището на сержанта повече приличаше на парник. Накъдето и да се обърнех, цъфтяха орхидеи — саксии с тези екзотични цветя — розови, червени, сини, жълти, лилави — запълваха полиците и масичките, поставени бяха в кошници, провесени от тавана. Въздухът беше наситен е тежък аромат и е друга специфична миризма — миризмата на плодородие; струваше ми се, че само да хвърлиш семенца в почвата, и те ще покълнат.

Обезглавеният труп на Бърлю беше на пода в кухнята. От Хари разбрах, че Скуил е бил тук за малко и си е отишъл. Предположих, че големите клечки са свикали спешно съвещание. Хъмбри и хората му вече привършваха, двама помощници прибираха пособията. С Хари стояхме в дневната; струваше ми се, че растенията зад нас се притискат до мен, опитват се да ме прогонят.

— Все се каня да те питам защо вчера Бърлю побесня, като му каза „Дий, конче“?

Той се втренчи в едно от растенията, докосна цилиндричните бели цветчета:

— Приличат на свещички, нали?

— Навремето с него сте били партньори, така ли?

— Да. „Чифтосаха“ ни малко след като той завърши обучението си. Бях на двайсет и осем години, той — на двайсет и четири.

— Не е за вярване, че заедно сте патрулирали по улиците.