Джак Кърли - Един от 100

— Хич не си падах по малкия мърльо — процеди Шелтън, докато един след друг пробваше ключовете. — Никога не си плащаше наема навреме, ама винаги успяваше да ми го даде в последния момент, та да не мога да го изритам.

— Забелязали ли сте дали са го посещавали едни и същи хора?

— Има си хас! Какви ли не идваха при него — мъже, жени, момчета, момичета и други, дето не знаеш как да им викаш.

— Някой задържал ли се е за по-дълго?

— Ами… как да ви кажа… преди два месеца имаше една дебеланка с лице като пудинг и глас като на булката на Мики Маус. Отначало си гукаха досущ влюбени птиченца, обаче после взеха да се карат като куче и котка.

По описанието се досетих, че става въпрос за Тери Лосидор. Шелтън вдигна пред очите си връзката с ключове, дълго се взира в нея, накрая отдели един ключ.

— Имаше и един, дето си го спомням, щото хич не мязаше на другите боклуци и перверзници. Беше по-възрастен в сравнение с останалите. Винаги идваше вечер. Оставяше колата в дъното на паркинга, после изтърчаваше нагоре по стълбището, все едно му горяха гащите. Правеха каквото правеха, излизаха и отпрашваха нанякъде, после поне няколко дни малкият мърльо не се мяркаше тъдява.

— Спомняте ли си кога е идвал този човек? — попитах.

Шелтън най-сетне отключи вратата. Щом я отвори, отвътре ни лъхна миризмата застоял въздух, все едно изскочиха впримчени спомени. Хари се спусна да включи климатика — подметките му така изтрополяха по пода, че хората от апартамента на долния етаж вероятно се изплашиха да не би таванът да падне върху тях.

Трябва да е било преди два месеца. Навърташе се честичко около трийсет дни, после вече не го видях. Не казвам, че не е идвал, а че не съм го видял. Не си пъхам носа в живота на наемателите. Не шпионирам даже извратеняците.

Той остана на прага, а ние с Хари влязохме.

— Като свършите, затворете вратата. Между другото, след колко време ще може да се влиза тука?

— Не знам, господин Шелтън — отговорих. — Предполагам, до седмица ще приключим.

Той се намръщи:

— Значи ще мога да дам стаята чак след един месец.

— Защо, сър? — поинтересува се Хари.

Управителят се ухили — жълтеникавите му зъби определено не представляваха привлекателна гледка.

— Щото ще трябват поне три седмици да изветрее миризмата на педал.

— Шегобиец — промърмори Хари, когато онзи се повлече обратно по коридора. — Бас държа, че и на него не му е чиста работата.

Той затърси кутията, спомената в списъка с вещите, а пък аз направих кратък обзор на живота на Джералд Елтън Нелсън. Ако трябваше накратко да опиша обстановката, щях да използвам думата „мизерна“, за да придам Дикенсов оттенък на описанието. Мебелите, очевидно купени на старо, бяха в печално състояние и вече не можеха да бъдат продадени. Малкият телевизор беше произведен от фирма, чието название никога не бях чувал. Приборите и чиниите явно бяха откраднати от евтини ресторанти. Леглото беше двойно, на пода имаше и матрак. В чекмеджето на нощното шкафче намерих една банкнота от двайсет долара, две по десет и шепа дребни монети.

В средата на стаята беше поставена пейка за вдигане на тежести, около нея бяха разхвърляни гири и щанги. От външната страна на вратата на дрешника имаше огледало, в което се отразяваше леглото.

Както вече казах, обстановката в стаята беше мизерна, но шкафчето в банята беше истински рог на изобилието — претъпкано беше с шишенца с шампоани и балсами, тоалетна вода за уста, лосиони, гелове и кремове за ръце, флакони с лак за коса. Преброих седем четки за коса и три сешоара, четири различни пинсети. „Интересно за какво са му били пинсетите“ — помислих си. Докато броях шишенцата с одеколон — бях стигнал до единайсетото — Хари се появи с алуминиевата кутия. Беше по-голяма от кутия за храна, по-малка от дипломатическо куфарче. Капакът беше прикрепен на панти.

— Е? — попитах.

Хари обърна кутията, капакът се отвори, отвътре не изпадна нищо.

— Останало е само ехото — подхвърли той. — Никакви застрахователни полици, банкови извлечения, изрезки от вестници…

— Трябва да са тук — промърморих. — Има ги в списъка.

Хари хвърли кутията на леглото:

— Като бях малък, и аз казвах така на Коледа, Карс. Някой ни е изпреварил и документите са изчезнали яко дим.

Стърчах сред разхвърляната стая и поглаждах брадичката си, както правят озадачените детективи в телевизионните сериали.

— Боже, боже, какво ли означава това? — промърморих.

След срещата ни с началника, Скуил издаде заповед за ежедневни съвещания, които започваха в четири и половина следобед. На тях присъстваха Бърлю, лейтенант Гидри от „Престъпления срещу личността“, Том Мейсън; поканени бяха и всички детективи, които смятаха, че могат да подпомогнат работата. Днес това бяха Джим Арчиболд и Пърк Делкъс от Втори участък. На съвещанията се обсъждаха сведенията, получени от информаторите, принадлежащи към престъпния свят. В повечето случаи въпросните сведения представляваха смесица от непотвърдени слухове и пълни измишльотини. Невъзможно бе да се изчисли колко време се пропиляваше в преследване на призраци, възникнали във въображението на доносниците. Капитан Скуил докладваше на Хайръм, като поднасяше информацията както му е угодно. След знаменателната оперативка бях виждал шефа само веднъж, и то по телевизията — направи ми впечатление, че говори спокойно и уверено и използва речника на капитана.