Джак Кърли - Един от 100

Прозвуча вой на сирена, до мен спря патрулка, зад волана й седеше полицай Боби Ниланд — трийсетинагодишен набит мъжага, който никога не се усмихваше, след като можеше да се хили злорадо, нито се смееше, когато имаше възможност подигравателно да се подсмихва. Дори най-грозните полицайки, загорели за мъж, го избягваха, а зад гърба му го наричаха „бебешка пишка“. Беше склонен към насилие и за оплакванията срещу него беше необходима отделна папка, но той винаги се измъкваше, тъй като неизменно освен пострадалия нямаше свидетели на инцидента.

Бавно свали стъклото, побутна надолу тъмните си очила и ме изгледа:

— Защо си тук, Райдър? Няма мъртъвци. — Разширените пори по носа му бяха като черни точици, изрисувани с молив.

— Проследявам улики, Боби. Какво се е случило?

Ниланд свали очилата си, пъхна в устата си клечка за зъби и заговори, като предъвкваше:

— Някой е счупил прозореца и е хвърлил в сградата туба с бензин. — Ухили се злорадо и добави: — Бай бай, хипарски вестник!

— Имаше ли представа кой го е направил?

— Някой, който си е оставил автографа на стената. Погледни откъм уличката, Райдър.

Заобиколих сградата. Върху тухлената стена се мъдреха грамадни букви, написани със спрей — „Бяла сила“. Всъщност надписът гласеше „Бяла си…“, последните три букви се спускаха отвесно към тротоара.

Върнах се и заварих Ниланд да гризе очилата си. Призля ми от чаткането на ситните му зъби.

— Извършителят повече е бързал да избяга, отколкото да остави послание, Боби.

— А? Какво каза?

— Нищо. Не е важно.

Той си сложи олигавените очила и ме загледа през тъмните стъкла:

— Чух, че напоследък във вестника публикували доста смели дописки. Сигурно на момчетата им е писнало. Мамка му, Райдър, ти си учил в университет — я ми кажи защо чернил… негрите могат да имат организация за защита на правата им, а когато белите решат да се защитят, се прави на въпрос? Къде е справедливостта, да му се не види?

Изпитах усещането, че в черепната ми кухина закръжи оса.

— Знаеш ли коя е жената, която рови в пепелта?

— Собственичката на вестника — отговори ми. — Не, бившата собственичка. Шефът на пожарната й забрани да стъпва тук. Преди час изритах кльощавия й задник, сега пак ще го направя. Гледай и се учи, Райдър. Голям майтап ще падне — кучката мрази ченгетата.

— Да ни си посмял да помръднеш пъпчивия си задник, Ниланд. Чупката!

— Ти за какъв се мислиш, бе? Няма да мръдна от тук!

— Върви да си дърпаш малката пишка.

— Нямаш право да ми говориш така, боклук такъв!

Наведох се, докато лицето ми се озова на сантиметри от неговото — от опит знам, че това е най-голямото предизвикателство за страхливците.

— Ще ти говоря както искам, Боби.

Той така стисна волана, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Дори през тъмните стъкла на очилата му усетих погледа му, изпълнен с омраза. Като заговори отново, гласът му трепереше от гняв:

— Разкарай се, педал скапан, че лошо ти се пише!

Дръпнах очилата му, хвърлих ги на улицата, отворих вратата на колата. Той примигна срещу светлината, вирна брадичка и закрещя:

— Знам какво правиш, откачалко! Ще те смажа от бой и кого ще обвинят? Мен. Няма да ме предизвикаш, Райдър. Схванах игричката ти.

Позволих му да затвори вратата. Той даде газ и потегли, като бълваше грозни ругатни. Олигавените му очила останаха на паважа. Не ги вдигнах, защото се страхувах да не се заразя от бяс. После ми хрумна, че представляват опасност за всеки мирен гражданин, затова ги стъпках.

Скрих се на сянка под алуминиевата козирка и вперих поглед в жената, която бавно излезе от развалините, като тътреше крака. Стори ми се невероятно позната, докато си дадох сметка, че поразително прилича на Ейбрахам Линкълн. Очите й под челото, набраздено с бръчки, бяха черни като въглени. Скулите й бяха изпъкнали, брадичката й — квадратна. Вълнистата й черна коса беше прибрана назад и стегната със синя памучна кърпа. Походката й беше много странна — изглеждаше, сякаш върлинестото й тяло следва високите й ботуши, все едно е изненадано от посоката. Жената седна на стъпалото до паркинга, свали работните ръкавици, облегна се на лакти и затвори очи.

— Успяхте ли да спасите нещо? — попитах.

Тя ме погледна, примижа срещу слънцето:

— Какво ви пука?

Беше ме видяла заедно с Ниланд, знаеше, че съм ченге.

— Представете си, че ме е грижа.

— Съмнявам се — помествали сме прекалено много негативни дописки за хората от вашата раса.