Джак Кърли - Един от 100

— Как мина? — поинтересува се Хари, като се тръснах на седалката до него.

— Как се казваше онази голяма река в Египет? — попитах и примижах срещу силното слънце.

— Нил — отвърна той, без да му мигне окото.

Приятелката на приятелката на галеристката се казваше Моника Талмидж. Беше прехвърлила трийсетте и живееше в скъпа тухлена къща в западните покрайнини на Мобийл — отпред се простираше идеално поддържана морава, на алеята беше паркиран канареножълт биймър. Моника не се зарадва на посещението ни.

— Не познавам този Питър Дюшам, честна дума! — възкликна.

Носеше сандали с висок ток, светлолилави джинси и тежък грим, крайно неподходящ за този час на деня. Сутиенът и прилепналата й розова блуза подчертаваха малките й гърди. Червеникавата й къдрава коса стигаше почти до задника й, закръглен и сочен като портокал.

— Слушайте, момчета… господа детективи… съпругът ми ще се върне всеки момент.

Хари погледна часовника си:

— Може би той ще опресни паметта ви във връзка с господин Дюшам.

— Не! Искам да кажа… той не знае нищо.

— Не знае или не подозира, госпожо Талмидж? — промълви партньорът ми.

Моника наведе глава и загледа пръстите на краката си, сякаш й предстоеше да се яви на изпит, свързан с тях. Можех да й подскажа отговорите: с равномерен слънчев загар, съвършен педикюр, розов лак за нокти. Знаех, че се пита дали да каже истината, или да я премълчи. Вдигна очи — лицето й бе станало някак сурово, внезапно се беше състарила.

— С Питър излизахме няколко пъти, но не е каквото мислите. С него бяхме само приятели.

— Дискретно приятелство, а? — подхвърли Хари.

Тя присви очи, дълго мълча, после промърмори:

— Съпругът ми е „мъжко момче“. Което означава, че ако не е с мъжка компания в шибаната Канада на лов за елени, бобри и прочие гадинки, дни наред е на риболов. А когато не се прави на американски спортсмен, отпрашва на другия край на света да продава генератори. Родителите ми живееха в Робъртсдейл в скапана каравана, а на мен всичко това ми харесва… — Махна с ръка, явно имайки предвид колата, къщата, тузарския квартал. — Обаче си падам и по други неща. Опитвам се да постигна равновесие в живота си, ако се сещате за какво говоря. Затова, когато Питър отговори на обявата ми…

— Каква обява? — намесих се.

— Най-обикновена — подадох я в редакцията на един от жълтите вестници, „Нюзбийт“: „Дама с известни ангажименти търси интелигентен мъж за разговори и приятни забавления. Без обвързване, тайната е гарантирана.“

По улицата се зададе кола, Моника настръхна. Като видя, че не е съпругът й, въздъхна от облекчение.

— Какво стана след публикуването на обявата? — попита Хари.

— Получих куп писма, изпратени до пощенската кутия, осигурена от редакцията на вестника. Честно казано, не очаквах, че ще бъдат толкова много. Питър беше приложил и снимка, а когато говорихме по телефона, ми се стори много симпатичен, фактът, че бе сгоден, ме устройваше — тъкмо щеше да бъде по-предпазлив. Срещнахме се няколко пъти, нищо сериозно…

— Останахте ли с впечатлението, че е дон жуан?

— Не. Каза, че иска да полудува за последно, преди да се ожени. Стори ми се съвсем нормално.

— Случайно разбрали ли сте дали е имал и друга ориентация освен хетеросексуалната?

— Не, за Бога! Беше много мъжествен. Намеквате, че е бил…

— Не. Но когато някой е убит, се налага да задаваме всякакви въпроси.

— Много плаках, като прочетох какво му се е случило. Беше готин, а пък тялото му бе съвършено. Толкова ми е мъчно за приятелката му!

— Защо прекъснахте връзката?

— Ами… разделихме се по взаимно съгласие, така да се каже. Накрая изчерпахме темите за разговор.

Чу се ръмженето на мощен дизелов двигател. Моника подскочи:

— Божичко, Лари е! Не казвайте нищо за Питър, моля ви, моля ви, моля ви.

По алеята профуча джип, шофьорът гневно се взираше в нас.

— Усмихнете се и поклатете глава, госпожо Талмидж — прошепнах.

— Моля?

— Усмихнете се широко, поклатете глава, все едно казвате „не“.

Тя най-сетне се досети, че се опитвам да я измъкна, и се подчини, дори звънливо се изсмя, но смехът й беше заглушен от рева на форсирания двигател. Намигнах на Хари, махнахме за сбогом на госпожа Талмидж. Обърнахме се да си тръгнем и се озовахме лице срещу лице със съпруга й, който изскочи от грамадния „Додж Рам“ 3 500, чийто ауспух приличаше на дуло на гаубица. Повърхностите, които не бяха покрити с боя, бяха никелирани. Надписът на вратата гласеше: „Продажби на генератори. Атлас — вашата независима енергийна компания“. Лари не изключи двигателя, остави вратата отворена. Беше двуметров исполин, положително тежеше сто и двайсет килограма, вратът му беше дебел като на Хари. Лицето му беше пламнало от гняв, перчеше се като пуяк; сигурно бяхме навлезли в периметъра му, който си беше запазил с препикаване.