Джак Кърли - Един от 100

Тихият глас на Мадам Абот идеално подхождаше на заговорническото й изражение, тя подчертаваше фразите си с богат асортимент от гримаси. Навярно навремето някой й беше направил комплимент, че изглежда много чаровна, като сбърчи нос, а тя беше решила да разнообрази арсенала си. В галерията нямаше посетители, двамата със собственичката седнахме до старинна масичка с дърворезба в дъното на помещението.

— Всички, с които разговарях, смятаха, че господин Дюшам трябва да бъде провъзгласен за светец. И вие ли сте на същото мнение, госпожо Абот?

— De mortuis nil nisi bonum — театрално прошепна тя, ноздрите й се разшириха, премрежи очи. — Предполагам, знаете какво означава това. — За секунди лицето й придоби три различни изражения на недоверие — явно смяташе, че латинският е над възможностите на някакво си ченге.

— За мъртвите — или добро, или нищо — отвърнах. — Нещо от този род.

Тя се облещи, после ми намигна, вдигна палец, насочи към мен цигарето:

— Отлично, детектив Райдър!

— Според мен тази фраза означава, че знаем много нелицеприятни факти за мъртвеца, но ще ги премълчим.

Тя отново намигна и сбърчи нос:

— Сериозно ли говорите?

— Може би господин Дюшам не е живял толкова благочестиво, а?

Мадам Абот вдигна вежди, стисна устни, промърмори:

— До голяма степен всичко, което са ви разказали за него, е вярно.

— С други думи има още нещо, което не знам, така ли?

Лицето й се загърчи в поредица от гримаси, които, ако ги тълкувах правилно, изразяваха смайване и ужас.

— Преди два месеца една моя приятелка заедно с друга приятелка решили да излязат заедно с гаджетата си. Имали среща в едно заведение в Оринж Бийч. Знаете ли кое било гаджето на приятелката на моята приятелка?

Докато се опитвах да разгадая главоблъсканицата с приятелките, Абот правеше различни физиономии, които ми пречеха да мисля, затова извърнах поглед.

— Питър Дюшам ли?

Тя се огледа, сякаш се канеше да прекоси улица с натоварено движение, и се приведе към мен:

— Беше два месеца, след като се бе сгодил с Черил.

— Че какво толкова? Може да е било невинна вечеря на приятели, нищо повече.

— Може. — Абот три пъти намигна и се усмихна.

— Смятате, че е било нещо повече, така ли?

— Приятелката на моята приятелка е… как да се изразя… много енергична жена. — Запърха с мигли и добави: — Сещате ли се какво имам предвид?

— Ами… че либидото й е силно развито.

Абот намигна, кимна, стисна устни, усмихна се, после смръщи вежди.

Приех го като положителен отговор.

Ще посетим ли тази приятелка на приятелката? — попита Хари.

— Какво ще кажеш първо да се отбием в моргата?

Той безмълвно направи обратен завой, при което шофьорите около нас като луди започнаха да натискат клаксоните, а пък аз затворих очи и се вкопчих в дръжката на вратата. След няколко минути се озовахме пред моргата. Слязох и подвикнах:

— Няма да се бавя.

— Карсън?

Обърнах се. Хари вдигна палец:

— Късмет!

Ейва беше в малката си канцелария и пак се бореше с документацията. Влязох, затворих вратата.

— Махай се! — сопна се Ейва. Под кървясалите й очи имаше дълбоки сенки.

— Каня те на обяд или на вечеря. Ако днес си заета, да го направим утре, а?

Тя попълни поредния формуляр, отмести го, взе друг.

— За нищо на света! — процеди, без да вдигне поглед.

Приближих се до бюрото:

— Искам да поговорим за случилото се в петък вечерта.

Ейва понечи да подпише документа, но писалката и разкъса хартията. Хвърли я в кошчето за смет и гневно се втренчи в мен:

— Няма за какво да говорим.

— Страхувам се — промълвих.

— Моля?!

— Добре, де, може би не се изразих правилно. Но истината е, че съм много разтревожен. Слушай, Ейва, смятам те за приятелка…

— А пък аз те смятам за досаден шпионин, който си пъха носа в чуждите работи. Предполагам, че вече си информирал половината град.

— Не съм казал на никого — отговорих; Хари не се броеше — да му повериш нечия тайна, бе все едно да я напишеш на лист хартия, да увиеш листа около камък и да го хвърлиш в Марианската падина.

— О, да, вярвам ти!

— Виж какво, познавам хора… добри хора, които са имали твоя проблем. Може би ако някой малко ти помогне…

Тя стана толкова рязко, че столът й се блъсна в стената:

— Не знам за какво намеквате, детектив Райдър. Признавам, че онази вечер прекалих с алкохола. Допуснах грешка, която няма да се повтори. Намеците ви ме подразниха още тогава, обиждат ме и сега. Готова съм да се примиря с факта, че ще работим заедно. Предупреждавам ви обаче, че няма да разговарям с вас по частни въпроси, няма да търпя намеците ви и нахалните ви покани за обяд или вечеря. Ако наистина искате да ми помогнете, излезте и затворете вратата след себе си. В случай, че не знаете как да го направите, ще повикам охраната да ви покаже.