Джак Кърли - Един от 100

Веднъж заварих Мечока да коленичи пред тоалетната чиния — пъхнал беше пръст в гърлото си, за да предизвика повръщане, което ще изхвърли от стомаха му отровите от запоя. В шест и половина сутринта ме събудиха същите звуци, които се чуваха от тоалетната. Колебливо почуках:

— Ейва, добре ли си?

— Ей сега излизам — избърбори тя. — Аз… май съм болна. — Изстена приглушено, отново започна да се дави.

Сложих в тостера няколко филийки хляб — на всяка цена трябваше да я накарам да хапне нещо. Тя се появи едва след пет минути; страните й, които снощи пламтяха под въздействието на алкохола, сега бяха восъчно бледи като на труп. Клепачите й бяха зачервени, очите — плувнали в сълзи. Капчици пот бяха избили на челото й. Отворих прозорците, в стаята нахлу шумът на океана.

— Чувствам се ужасно неловко — промърмори тя. — Сигурно съм пипнала някой вирус. Пък и напитките, които ми приготви, ме позамаяха — добави и с треперещи пръсти прибра косата зад ушите си.

— Да, има нещо такова.

— Сигурно е грип. Всички в работата го изкараха.

— Сигурно.

— Ъъъ… ние с теб направихме ли нещо… тоест…

— Не се притеснявай — бяхме олицетворение на добродетелта. Забелязах, че си капнала от умора и те заведох в спалнята. Аз спах на канапето. — Надявах се, че яката ми скрива белезите от ухапването.

Тя явно изпита облекчение, напрежението й изчезна.

— Извинявай за неудобството. Обаче вчерашната вечер ми се губи. Само две водки ли изпих?

— Май бяха три — отговорих. Давах си сметка, че въпросите й са като изстрели в мрака — явно нямаше никакъв спомен от случилото се. — Сигурна ли си, че е грип?

— Какво… за какво намекваш?

— Останах с впечатлението, че си пийнала нещо, преди да дойдеш тук.

— Кой, аз ли? — Тя се престори на изненадана, дори на възмутена.

Свих рамене:

— Така ми се стори.

— Намекваш, че съм дошла пияна, така ли? — В тона й долових раздразнение. Забелязах, че вече не е бледа като мъртвец.

— Казвам, че беше прекалено замаяна — едва ли е било само от една-две разредени водки.

— Може би не си ги разредил, както те помолих.

От опит знам, че гузните алкохолици започват да нападат събеседниците си, за да се защитят. С всеки миг гласът на Ейва ставаше по-уверен, тя вече не трепереше, нито се потеше. Погледът й се проясняваше.

— Предположих, че си пипнала грип — подхвърлих.

— Може би, но не това е причината! — възкликна, очите й гневно проблеснаха. — Може би нарочно си ме напил. Може би…

— Може би аз съм скрил в колата ти бутилката с водка.

Тя се облещи:

— Тършувал си в колата ми… — Вина и гняв се бореха в гърдите й, гневът надделя. — Мръсник такъв! — просъска, грабна от масата чантата си. Въпреки че краката още не я държаха, профуча край мен, лъхна ме миризма на пот и повръщано. Тръшна вратата, след малко пясъкът проскърца под гумите на колата, която за миг поднесе.

Още преди да погледна в барчето, знаех какво ще намеря. Щом развинтих капачката на бутилката с водка, чух съскане — някой беше разредил с вода алкохола. На дъното на кошчето в тоалетната открих смачкана пластмасова чаша, от която лъхаше на водка. Знаех какво се е случило — щом се е събудила, Ейва е изпитала жажда за алкохол, взела е чаша от банята, промъкнала се е в дневната и се е обслужила от барчето. Доляла е с вода бутилката, върнала се е в банята, започнала е да пие и да повръща, докато приеме достатъчно алкохол, за да се върне към така нареченото „нормално състояние“, а именно да не трепери, погледът и съзнанието й да се прояснят. Сега продължаваше да се налива от бутилката под седалката, подчинявайки се на принципа „клин клин избива“. Само че в нейния случай този принцип бе изключително опасен. След двайсет и пет минути позвъних на домашния й номер. Тя не вдигна слушалката. Изчаках още пет минути, през които сърцето ми биеше до пръсване, и отново набрах номера.

— Ало? — изчурулика тя. Говореше прекалено високо, обаче личеше, че се владее. Отново беше пияна, но поне си беше вкъщи. Отправих безмълвна благодарствена молитва към онзи, който бди над всички ни, и затворих телефона.

С Хари пътувахме към центъра на града, за да разпитаме някаква жена, която познаваше Дюшам в личен и професионален план. Бях в отвратително настроение — лежах на задната седалка като печална мумия с ръце, скръстени на гърдите.

Партньорът ми поклати глава:

— Да не повярва човек, че хубавата докторка е алкохоличка. Жалко.