Джак Кърли - Един от 100

„… предстоящото ти посещение…“

За пореден път поех по ужасяващия път назад във времето — бях шестгодишен, вървях по тъмния коридор… майка ми се беше привела над шевната машина…

Проскърцването на автомобилни гуми върху пясъка, осеян с раковини, прекъсна потискащото ми пътуване във времето. Бяло камри минаваше по алеята, насочвайки се към мястото за паркиране под „наколната“ ми къщичка. Колата спря. Чух шум от отваряне и затваряне на врата.

— Детектив Райдър? — извика Ейва Даванъл. — Вкъщи ли сте?

Изтичах да вдигна щорите в кухнята, дръпнах завесите, закриващи прозорците към терасата, втурнах се в банята, нажабурках се с вода за уста, непрекъснато се вслушвах в плахите й стъпки, които отекнаха по дървената стълба към малката веранда. Ура! Тя дойде! Хукнах към вратата, пътьом още веднъж избърсах барплота; в огледалото в коридора зърнах отражението си — идиотски ухилен тип, загорял от слънцето, с набола брада, издокаран с бермуди и хавайска риза, който нахлупва бейзболна шапка, за да скрие непокорната си черна коса.

Стъпките проехтяха по дървената веранда, през завесите на вратата се очерта силует. Извърнах се от огледалото, сърцето ми се сви. Страхувах ли се?

На вратата се почука.

Една почти непозната жена се върна петнайсет години в миналото, сграбчи ме за яката и ме пренесе обратно (благодаряблагодарблагодаря) в настоящето.

— Хей! Има ли някой вкъщи?

Отворих вратата и едва не паднах от изненада — видях усмивка, примамлива и лъчезарна като лятно утро. Махнах на Ейва да влезе и я последвах, като вдъхвах едва доловимия аромат на парфюм и ментол. Движенията й бяха като музика, косата й блестеше като коприна. Носеше синя риза с къси ръкави и бяла пола, стигаща до коленете й. Дългите й стройни крака бяха като на състезателка по фигурно пързаляне. Пристъпваше с невероятна лекота, сякаш всеки момент щеше да полети във въздуха. Не знам дали грешах, но ми се стори, че в погледа й долових стеснителност.

Не вярвах на очите си, толкова невероятно бе преобразяването й. Къде беше намръщената жена с широка лекарска престилка?

Тя се огледа, явно хареса украсата по стените, състояща се от плакати, плавеи със странни форми, изхвърлени на брега от прилива, и раковини, защото одобрително кимна, после се приближи към остъклените врати към терасата. Безкрайната водна шир беше тъмносиня, залязващото слънце обагряше в кехлибарено гребените на вълните. Черен танкер като точица се открояваше на хоризонта.

— Каква прекрасна гледка! Къщата е ваша, така ли? Как сте си я позво… — Тя се сепна, обърна се, с длан затули устата си — мимоходом забелязах, че ноктите й не са лакирани. — Извинете! Беше ужасно невъзпитано.

— Получих наследство. Не се безпокойте, всеки срещнат ми задава същия въпрос. Ще пийнете ли нещо? Какво да ви приготвя?

— Водка с тоник. И наблегнете на тоника — не съм свикнала да пия алкохол.

— Водка с повече тоник — веднага, мадам. Поправиха ли стереоуредбата ви?

Ейва вдигна ръце и затанцува по подражание на евангелистката Бюла Чилърс, чиито проповеди се излъчваха по местната кабелна телевизия:

— Пак имам муууузика, слава, слава, алилуя, Ииисус наш бог ме очисти от греховетеее!

Запревивах се от смях и отново се запитах това ли е вечно намръщената жена, която си изкарва прехраната с кълцане на трупове.

— Да му се не види, тук е по-студено отколкото в морга — добави тя; струваше ми много усилия да извърна поглед от зърната й, които явно бяха на същото мнение. Взехме чашите си и излязохме на терасата. С появата си Ейва сякаш беше донесла и лек ветрец — за пръв от седмици въздухът не беше като горещ сироп.

— Значи дойдохте с ферибота — подхвърлих, след като седнахме един срещу друг и вдигнахме наздравица за удоволствието от петъчните вечери навсякъде по света.

— Пътуването до Гълф Шорс беше кошмарно, ала си струваше заради връщането с ферибота. Някой ми каза, че сме минали над онова място, на което някой бил казал: „Майната им на торпедата, пълен напред!“

Кимнах:

— Този някой е адмирал Фаръгът, а крилатата фраза е изрекъл на 5 август 1864 година по време на битката за залива Мобийл, когато Гражданската война е била към края си.

Погледите ни се срещнаха, задържаха се по-дълго, отколкото е необходимо за урок по история, състоящ се от едно изречение. Побързахме да извърнем очи, Ейва скочи от стола и леко залитна.

— Още не ми е минала морската болест от пътуването с ферибота — промърмори, приближи се до перилото и се загледа в океана. Яхта с платна, издути от вятъра, летеше към изхода от залива. Под напора на същия немирен вятър дрехите на Ейва прилепваха към изящното й тяло — казах си, че Рубенс е сгрешил — пищните жени не са най-съблазнителните. Тя отпи от чашата си, кубчетата лед изтракаха.