Джак Кърли - Един от 100

Гостенката ми вече заваляше думите. Скоро новата „доза“ спирт щеше да окаже въздействието си, но тя щеше да бъде в такова състояние, че едва ли щеше да забележи. Немислимо бе да й позволя да шофира до Мобийл. Почувствах се като начинаещ цирков артист, който жонглира с две запалени факли и искрящ фойерверк — как да продължа, без да се опаря?

— Оправи ли се с боклука? — провикна се тя, като отново отидох при нея.

Два факта ми направиха впечатление — първо, че не използва учтивата форма на обръщение, второ, чашата й, в който преди малко имаше течност само на дъното, отново беше пълна. Беше се промъкнала в дневната и се бе самообслужила от барчето ми. Хрумна ми, че това не е най-доброто начало на една връзка — тя тайно се е наливала с моята водка, докато аз разбивах колата й.

— И още как — отговорих. — Тази вечер няма да ми влизат мравки в гащите.

— Какво беше тофа за хащите? — още по-завалено произнесе тя.

— А, нищо. Шега в областта на ентомологията.

— Етамолгията? Наухата за про… прозхода на думите, нали? — Ейва присви очи — сигурен признак, че погледът й се замъглява. Няколко секунди се взира в часовника си, изведнъж скочи като ужилена:

— Закъснях. Трябва да тръгвам. — Направи една крачка, олюля се. — Пардон! — промърмори, наведе се и започна да разтрива глезена си. — Кракът ми е изтръпнал.

— Срамота! Такъв хубав крак да изтръпне!

Тя кокетно се усмихна:

— Благодаря за комплимента. И другият не е грозен.

Направи още една стъпка, отново залитна. Качеше ли се на колата, щях да бъда принуден да се обадя местните полицаи да я спрат. Нямаше начин бързо да я отрезвя, но можех да я тласна в обратната посока.

— Да ти приготвя ли още едно малко питие? — попитах. — „Едно за из път“, както се казва.

— Тц. Не ща повече — избърбори тя. Обаче не помръдна, а колебливо ме изгледа.

— Моля те, пийни още едно с мен, за да ми правиш компания. — Седни, мила.

Мила? — повтори Ейва, обаче аз вече бързах към кухнята. След минута й подадох чаша, пълна с водка, съвсем малко тоник и много лимонов сок, за да прикрие колко силна е напитката. Гостенката ми вече не беше в състояние да се преструва — на една глътка изпи една трета от алкохола. Наклони глава, отново присви очи, но явно й беше трудно да ги фокусира.

— Карсън, преди малко нарече ли ме „мила“?

— Да, Ейва.

— Защо? — Произнесе думата на две срички.

— Стори ми се уместно.

Тя се изправи, направи няколко колебливи крачки, облегна се на рамото ми. Помислих, че отново е загубила равновесие, докато усетих уханието на лимонов парфюм и допира на ледените й устни. Вкопчи се в мен, погали ме по гърба, по задника, освен миризмите на водка и лимон долових и горещата миризма на желанието й. Залитайки, криво-ляво се добрахме до сумрачната спалня. Накарах Ейва да седне на леглото, тя ме ухапа по шията точно зад ухото. Въпреки обстоятелствата чух воя на похотливия звяр в мен.

— Чакай ме тук, мила. Ще взема душ, но първо ще ти приготвя още едно питие.

— Побързай! — промърмори тя. Не знаех дали ме подканя да побързам с душа или с водката. Донесох й още едно питие, което бе нещо като термоядрена бомба.

Изтичах в банята, седнах на тоалетната чиния и няколко минути се обливах със студена вода, докато дойдох на себе си. След четвърт час гостенката ми вече спеше като заклана. Придърпах одеялото нагоре, неволно докоснах топлите й устни, за миг задържах пръсти върху тях. Досега бях видял две различни жени с името Ейва Даванъл; едната — безрадостно призрачно същество, което е чувствително като мимоза и лесно се гневи, другата — слънчево създание с невероятно чувство за хумор и заразителен смях. Възможно ли е и двете да са само „творения“ на алкохола. И ако е така, коя е истинската Ейва Даванъл?

Онази с лице, изкривено от страдание, която видях в коридора пред канцеларията на Уил Линди ли?

Изпитвах гняв, чувствах се предаден, но не от жената, чийто дъх стопляше ръката ми, а от самия мен. Вътрешната ми потребност да проумея и се преборя с противоречията, ме беше вкарала в задънена улица, от която не знаех как да изляза. Нямах представа какво се случва с доктор Ейва Даванъл, но след като беше влязла в живота ми, нямах право да й обърна гръб и да я оставя сама с демоните й.

„Защо нямаш право? — обади се предателски гласец. — Нямаш никаква вина за състоянието й.“

Останах до леглото й още двайсет минути, после излязох на терасата и се взирах в звездите, които една подир друга се събираха на небето, докато ми се зави свят и отидох да се легна.