Също като мен той не се отнасяше с подигравка към алкохолиците; познавахме прекалено много бивши любители на чашката — предимно посещаващи сбирките на „Анонимни алкохолици“ — които говореха за себе си като за „пияндури“, „смукачи“ и какво ли още не. Според мен всеки, който има смелостта да застане пред огледалото и да признае истината, заслужава медал за храброст. Следващата по-лека стъпка е да се излекуваш и да не се срамуваш, когато гледаш отражението си.
— Ако я спипат, ще си загуби работата — добави той. — Което рано или късно ще се случи.
Разбира се, имаше право — откриеха ли, че Ейва е алкохоличка, щяха да я включат в програма за отказване от порока и да я преназначат на друга, не толкова отговорна работа, примерно да се занимава с документацията. Мястото й щеше да бъде заето от друг патолог, а на нея след известно време щяха да й покажат вратата. Не, не след известно време, а много скоро — Клеър не беше от хората, които проявяват съчувствие към ближните.
— Какво смяташ да предприемеш по въпроса, Карс? — подхвърли партньорът ми, без да се обръща.
— Защо ми е да се занимавам с доктор Даванъл?
— Защото изпитваш чувства към нея.
— Глупости — та аз почти не я познавам.
Той зави в една странична уличка, удари спирачки. Предната гума се блъсна в бордюра, колата повървя известно време по тротоара, върна се на платното и подскочи, преди да спре — паркиране, типично за Хари.
— Седни до мен, брат ми.
Подчиних се. Намирахме се в един от старите квартали на града, от двете страни на улицата се издигаха високи дъбови и борови дървета, някои от които вероятно са били засадени преди Гражданската война. Повечето къщи бяха от същия период — построени бяха на известно разстояние от улицата, сред градини с магнолии, азалии и мирти, все едно се криеха в миналото и надничаха в настоящето.
— Положението ни изобщо не е розово — замислено каза партньорът ми. — Не стига, че ако нямаме бързи резултати, обществото ще настръхне срещу нас, ами отгоре на всичко Скуил обсеби СОППЛ. Страхувам се, че ще стане политически въпрос, който ще ни струва службицата. Ако се разбере, че питаеш топли чувства към докторката-алкохоличка, ще те изядат с парцалите.
— Съветваш ме да си затворя очите, така ли?
Той печално се усмихна, поклати глава:
— Ще направиш необходимото. Знам го, ти го знаеш, знаят го и големите клечки. Само те предупреждавам да си пазиш кожата.
Загледах се през предното стъкло. В близката градина някаква възрастна жена поливаше лехите. Държеше маркуча, без да помръдне и приличаше на статуя.
— Криеш всичко в себе си, Карс — добави партньорът ми. — Не казвам, че е лошо… Но обещай, че усетиш ли онази примка да се стяга около шията ти, ще дойдеш право при мен.
Думите му ми причиниха неприятно усещане, изгледах го сепнато:
— Каква примка? Какви ги дърдориш?
Той извърна поглед, превключи на скорост:
— Не позволявай да те унищожат, само това казвам.
* * *
След няколко минути стигнахме до последния адрес от списъка ни. Слязохме от колата пред картинната галерия „Лез Иде“ — елегантна жълта двуетажна сграда, напомняща постройките, типични за Ню Орлийнс — парапетите на балконите бяха от ковано желязо, кепенците — боядисани в лилаво. На первазите на прозорците имаше сандъчета с цветя, към входната врата водеше калдъръмена пътека, наблизо ромолеше малък фонтан. Накратко, къщата беше истинско бижу. Хари погледна към кафенето от отсрещната страна на улицата, вдъхна уханието на ароматно кафе.
— Изчакай ме отсреща, братко — казах му. — Сам ще разпитам свидетелката.
Той въздъхна от облекчение и побърза да прекоси улицата.
Научили бяхме, че макар Дюшам да се е занимавал с дизайнерска работа, през свободното си време е рисувал акварели, предимно морски пейзажи, Франсоаз Абот, собственичката на „Лез Иде“, в продължение на няколко години беше излагала картините му и двамата се бяха сприятелили.
Въпросната дама беше петдесетинагодишна и носеше дреха от червено кадифе, напомняща кръстоска между дълга туника и кимоно. Папиросите си затъкваше в цигаре от абанос — приспособление, което според мен бе не само старомодно, ами направо антикварна вещ. Черната й коса беше подстригана така, че се оформяше „антиприческа“ — неравно подрязани кичури, стърчащи във всички посоки. Тя ми показа няколко акварела на Дюшам — бяха сносни, но им липсваше онова неуловимо прозрение, което превръща обикновения художник в гений. Хрумна ми, че са идеални за корици на списания от типа „Нова епоха“, носещи названия като „Ежедневните ми размишления“ или „Бележки върху живота“.
Читать дальше