Джак Кърли - Един от 100

— Хей — избоботи. — Какво търсите тук вие двамата?

Обърнах се и подхвърлих:

— Още веднъж ви благодаря, госпожо Талмидж. Извинете за безпокойството.

— Попитах какво търсите тук? — изръмжа Лари.

Усмихнах се, както се усмихва човек на симпатичните кученца.

— Сигурно вие сте съпругът — казах учтиво, показах му значката си. — Вчера в тунела Банклик някой е причинил тежка катастрофа и е избягал. Свидетел е видял част от номера и твърди, че виновникът е карал жълта спортна кола… — Нарочно говорех високо, за да чува и Моника.

— Не е за вярване колко жълти автомобили имат почти сходни номера! — негодуващо възкликна партньорът ми. Течеше поредното шоу на Хари и Карсън.

Следващата реплика беше моя:

— Оглеждаме всички коли, отговарящи на описанието. Търсим автомобил с ударен преден калник. Очевидно… — Погледнах бимъра. — Жена ви не е човекът, който ни трябва.

— Точно така! — намръщи се Лари и взе да сваля куфари от джипа-чудовище.

Преди да се качим в нашата кола, погледнах Моника. Тя беззвучно изрече „Благодаря“, после лъчезарно се усмихна на „мъжкото момче“ Лари, който се завръщаше у дома след поредната ловна или риболовна експедиция.

Освен мен в малкото гробище „Чърч Стрийт“ зад градската библиотека нямаше жива душа. Намирах се в малък парк с вековни дървета, осеян с надгробни камъни, които свидетелстваха колко мимолетен е престоят ни на този свят. Хари се отби в библиотеката да върне няколко книги, а аз влязох в гробището, което възкреси в паметта ми спомени от близкото минало.

Докато работех по случая Ейдриан и в съзнанието ми ехтеше вой на сирени, преследваха ме мисли за плъхове, пожари и овъглените очи на едно момиченце, често идвах тук, сядах под някое дърво и се вслушвах в тишината. Смъртта на Теса Рамирес бе неописуемо жестока, ала гробовете бяха олицетворение на покоя, сякаш Смъртта бе спряла по пътя си между световете, за да позволи на избраниците си да забравят спомените, предшестващи появяването й, и да им даде вечно убежище под клоните на вековните дървета. Надявах се тукашните обитатели да са приели радушно дребничкото чернокосо момиченце — може би щяха да го напътстват, да му помогнат да достигне великото прозрение.

„То сигурно съществува — мислех си. — Защо висшата сила ни е дарила с живот, ако не да направи така, че нашите пътувания, които повече приличат на изследователски експедиции, в крайна сметка да ни отведат до Великото прозрение и ние удивено да възкликнем: Точно така! Как не се сетих по-рано? Толкова е лесно! Така се набива на очи!“

А може би е тъкмо обратното, може би животът ни е подчинен на хаоса. Най-гениалните ни лъжи са онези, които запазваме за себе си.

— Невидимите нишки са навсякъде. — Гласът на Хари ме изтръгна от размишленията ми. Така се бях унесъл, че не бях забелязал кога се е появил. „Невидими нишки“ беше неговият термин за зависимостта между наглед несвързани събития, на които се натъквахме при разследването на убийства. Отначало бяха невидими, но постепенно се разкриваха, докато накрая си давахме сметка, че буквално са щели да извадят очите ни.

— Бас държа, че се съдържат в думите върху труповете — промълвих. — Не са случайни, подчинени са на някаква цел.

Съзнателно бяхме премълчали пред медиите за посланията, за да попречим на разни психари, прогонващи какви ли ни призраци от миналото си, да ни досаждат със самопризнания. Никой не признаваше, че е ликвидирал примерно местния наркопласьор, но когато ставаше въпрос за накълцан труп на жена, имахме истинско нашествие на безумци с освирепели погледи.

— Подчинени са на някаква цел, ако си откачалка, на която й хлопа дъската — отбеляза Хари и седна до мен.

Въздъхна и се загледа в небето, сякаш броеше облаците. След малко отново извърна очи към мен — отдавна не го бях виждал толкова печален и разтревожен.

— Безпокоя се за теб, брат ми.

Вцепених се.

— За Ейва ли говориш? И аз се притеснявам за нея, но…

— Не се отнася за нея. Кажи ми честно, работиш ли самостоятелно по случаите с обезглавените трупове?

Скочих на крака:

— За какво намекваш, мамка му?

Той изпитателно ме изгледа:

— За независимо разследване. Знам, че понякога ти хрумват безумни идеи.

— Смяташ, че крия нещо от теб, така ли? — процедих. Осъзнах, че гневът ми е само средство за прикриване на чувството за вина.

Партньорът ми отговори спокойно:

— Не съм го казал. Само се питах дали не правиш някакви самостоятелни проучвания. Когато преследвахме Ейдриан, ти се държеше така, сякаш поддържаш връзка с някакъв медиум. Психиатрите, които съставиха психологическия профил на убиеца, твърдяха, че изгарянето на очите на жертвите е нещо като прикритие, че той ги е познавал. Като гръм от ясно небе ти заяви, че това е връзката между престъпленията.