Джак Кърли - Един от 100

— Хрумна ми съвсем случайно, нищо осо…

Хари вдигна пръст, за да ме прекъсне:

— След това обяви, че в миналото всяка от жертвите е била близо до пожар. Оказа се прав. Предложи да работим съвместно със службата за противопожарна охрана, да оглеждаме местата, на които се подозира, че е имало умишлен палеж, защото именно там щял да се появи престъпникът. Послушахме те и улучихме право в десетката — попаднахме на онзи тип, дето си скубеше косата… как се казваше това заболяване?

Извърнах поглед; стараех се да забравя този случай, но спомените за него ме преследваха до ден-днешен.

— Карсън, как се казваше онова заболяване, дето си скубеш косата?

— Триколомания! Няма ли да ме оставиш на мира, мамка му?

— Не, няма. Видя как онзи тип гледа пожара и си скубе косата, все едно сваля скъсан пуловер. Беше самият Джоуел Ейдриан.

С усилие потиснах желанието си да избягам.

— Бях там, не разбирам защо ми го напомняш.

— Може би има нещо, което си забравил. Или не желаеш да си спомниш.

Помъчих се да се засмея, но се получи нещо като грачене.

— Мислиш, че страдам от старческо оглупяване, така ли?

— Не се сърди, братко. С ужас си спомням какво ти се случи, след като заловихме убиеца. Изпадна в нервна криза, лежа в болницата и…

Вдигнах ръце, направих знака, с който треньорите по баскетбол искат временно прекъсване на мача:

— Чакай малко. Не беше каквото мислиш, да му се не види!

Той озадачено ме изгледа:

— Какво мисля?

— Не беше нервна криза! Получих стрес, не бях мигнал дни наред, това е всичко. Още малко и ще ме изкараш луд!

— Не говоря за душевно заболяване, а за физическо. Ако не ме лъже паметта, лекарите казаха, че си изпаднал в депресия.

— Понякога при липса на сън, съчетана със стрес, се наблюдават признаци, типични за хроничната депресия.

— Не ми се прави на доктор, Карс! Знам само, че цял месец не можеше нито да говориш, нито да се движиш.

Погледнах часовника си:

— Достатъчно празни приказки. Крайно време е днес да свършим някаква работа. — Гласът ми прозвуча по-гневно, отколкото очаквах.

Хари сложи длани на коленете си, бавно се изправи, като че ли наместваше на плещите си чувал с пясък.

— Казвам само, че се справи адски добре със случая Ейдриан, но работата ти се отрази адски зле. Не ти се бъркам в живота, обаче искам да споделяш с мен какво ти се върти в главата. Полезно е да обменяш мисли с партньора си, нали? — Посочи челото си и добави: — Понякога тук, вътре, е много самотно, Карс. Взимаме прибързани решения, които не споделяме с никого, после съжаляваме.

— Както кажеш — подхвърлих, обърнах му гръб и тръгнах към улицата, като се питах какво се върти в неговата глава.

След престрелка в три през нощта в един от долнопробните барове бяха убити двама души, а петима, между които и една жена, бяха ранени. Сам по себе си инцидентът не представляваше особен интерес, само дето ранената жена се оказа двайсетгодишната дъщеря на пастор, за която се установи, че е упражнявала най-древната професия. В резултат в полицейското управление настъпи истински ад — ченгетата тичешком влизаха и излизаха, телефоните непрекъснато звъняха, появиха се лъжливи свидетели, които настояваха да бъдат изслушани, репортерите обкръжиха сградата, някои дори се опитаха да проникнат през задната врата.

С Хари се уединихме в стаичка с размерите на дрешник, подредихме на масичката документацията и снимките. Не бяхме стъпвали в жилището на Нелсън, досега нямахме възможност да се запознаем със списъка на вещите му, затова внимателно проучихме рапортите на детективите, които бяха работили по случая. Списъкът беше кратък, но ние пресявахме пясъка, търсейки злато, а именно връзката между Нелсън и вестникарските обяви, благодарение на която бяхме научили за авантюрата на Дюшам с госпожа Талмидж.

— Хм, ето нещо интересно! — промърмори Хари. — Страница трета, точка 27: „Метална кутия (сребърна или алуминиева), намерена в дрешника. Съдържа лични документи, застрахователни полици, отрязъци от чекове, писма, изрезки от вестници.“ От кой ли вестник са изрезките? Дали пък не са от „Нюзбийт“?

— Отивам за колата. Ще те чакам отвън — казах.

Апартаментът на Нелсън се намираше в жилищен блок недалеч от летище „Брукли“. В дългия коридор вонеше на гранясала мазнина. По мокета имаше петна от плесен, а може би от някаква храна. В стаята в дъното някой беше надул до дупка стереоуредбата. Управителят на сградата, който се представи като Бриско Шелтън, ни показа боядисана в кафяво врата, върху която с маркер беше написано 8-Б. Шелтън беше петдесетинагодишен, кльощав, с глуповата физиономия, вонеше на цигари и на евтин одеколон. Носеше широк панталон, покрит с лекета, и тениска без ръкави, която в далечното минало е била бяла. Театрално дръпна масивната верижка, прикачена на колана му, връзка ключове изскочи от задния му джоб и се приземи в дланта му. Готов бях да се обзаложа, че дълго е репетирал жеста, докато го е усвоил до съвършенство. Хари се увери, че лепенката на вратата е непокътната, после я преряза с джобното си ножче.