Джак Кърли - Един от 100

Ейва погледна картата, промърмори нещо неопределено, сбърчи чело. Побързах да кажа:

— Значи си уговаряме среща. Живея на остров Дофин. Ако на връщане се отбиете у дома, ще ви покажа моята колекция от пясък.

— Среща ли? Не съм…

— Нямах предвид такава среща, доктор Даванъл. Ще ми се да поговорим за аутопсията. Тъкмо ще ми донесете копие от протокола. Няма да се забавите, ще ви отнема не повече от десет минути.

— Ще се прибера ли у дома, докато е светло?

„Ама че въпрос — да не би да е вампир?“ — помислих си и побързах да отговоря:

— Обещавам.

— Дайте ми номера на вашия телефон. Ще ви позвъня от Гълф Шорс. Стига да имам възможност да спра някъде.

Беше ловко измъкване, достойно за циганка с юридическо образование. Поиска номера, за да ми хвърли прах в очите, но си остави „вратичка“ за изплъзване. Въпреки това написах номера си върху картата, която тя пъхна в чантата си, без да я погледне. След като се разделихме, се обърнах да й махна, но доктор Даванъл се отдалечаваше, сякаш се беше прехвърлила в друго измерение.

Една седмица след като се настаних в къщичката на океанския бряг, неочаквано изпитах необяснимо и уви, мимолетно желание да домакинствам и си купих прахосмукачка, но до този момент не я бях използвал.

Щом се върнах у дома, отворих кашона и реших, че по погрешка съм купил няколко прахосмукачки — вътре имаше сума тръби, четки, кабели, торбички и най-различни приспособления, които бегло приличаха на усти и ми се сториха някак неприлични. След като най-сетне сглобих машината, старателно почистих скромното си жилище. Излъсках със спирт стъклата на прозорците, почистих със специален препарат тоалетната, наблъсках в чекмеджетата дрехите, натрупани по столовете. След час къщата блестеше от чистота… в относителния смисъл, разбира се.

В седем и половина седнах на терасата и започнах да се обзалагам със себе си, че доктор Даванъл няма да се появи. Слънцето бавно изминаваше последния етап от пътя си, преди да потъне в залива. На изток тъмни буреносни облаци препускаха към Пенсакола, но безоблачният периметър от небето беше наситено син. Телефонът иззвъня, подскочих като препечена филийка, която изскача от тостера. „Дано е Ейва!“ — помислих си, изтичах в дневната и вдигнах слушалката.

— Карсън? Обажда се Ванджи Проуз.

Сърцето ми отиде в петите.

— Здравейте, доктор Проуз. Каква изненада. Не съм ви виждал от…

— Джереми ти се обади преди няколко вечери, по-точно — призори?

Винаги говореше така — трудно беше да се разбере дали излага факт или задава въпрос — умела тактика, типична за психиатърка.

— Мислех, че му е забранено да разговаря по телефона — промърморих.

— Да, забранено му е. Измъкнал е мобилния телефон от джоба на човек от обслужващия персонал. Онази вечер ти оставих съобщение да се обадиш. Исках да се извиня за случилото се.

В съзнанието си пазех заснета преди година „фотография“ на доктор Еванджелин Проуз; най-силно впечатление ми бяха направили кафявите й проницателни очи — тогава си помислих, че такива очи имат гадателките, предсказващи съдбата. Беше прехвърлила шейсетте, но косата й беше само леко прошарена, а походката й — гъвкава като на бивша бегачка на дълги разстояния. Вероятно се обаждаше от кабинета си — просторно помещение, чиито стени бяха заети от полици, претъпкани с книги, подът бе застлан със скъп килим, изтъкан в страна, в която хората държаха на килимите.

— Говореше несвързано — казах. — Сега по-добре ли е?

— Да, в общи линии. Стараем се да го поддържаме в стабилно състояние. Но не се надявай, че някога ще оздравее напълно. — Тя замълча за миг, сетне добави: — Настоява да говори с теб.

— Сега ли? Очаквам гост — ще дойде всеки момент, доктор Проуз.

— Разбрахме се да ме наричаш Ванджи, Карсън. И да поддържаме връзка. Надявах се, че ще се обаждаш по-често.

— Ще ви позвъня утре. Моментът не е подходящ…

— Джереми помоли да ти предам, че отдавна не сте разговаряли. Каза още, че спешно се налага да обсъдите някои неща.

— В момента съм много зает, Ванджи, честна дума.

Тя не отговори. Настъпи неловка тишина. Един съвет от мен — не опитвайте с психиатри играта на нерви, защото неизменно ще я загубите. Накрая неохотно промърморих:

— Добре, де, но нека е по-бързо, разполагам само с няколко минути.

— Благодаря, Карсън. Ако не разговаря с теб, ще изпадне в ужасно състояние и ще започне да създава проблеми. Ще помоля да го заведат в стая с телефон. Не затваряй.