Джак Кърли - Един от 100

— Първия път, когато застана тук, дрехите ти прилепнаха от вятъра и ме обзеха похотливи мисли.

Тя отметна от челото си непокорен кичур коса:

— Сякаш беше толкова отдавна!

— Така ли? Ако не ме лъже паметта, и тази сутрин мислите ми бяха в същата посока.

— Зарекла се бях да не пия. Но страхът ми надделя. Страхът от самата мен.

— Беше във властта на призраци — някои бяха плод на въображението ти, повечето бяха истински.

Ейва кимна, отпи от газираната си напитка:

— Разговарях с доктор Пелтиър. Смятам, че нещата между нас ще потръгнат.

И Клеър се мъчеше да се промени, вече не отмъщаваше на другите заради демоните, които я преследваха. Снощи се чухме по телефона — знаех, че днес има среща с адвокат, специалист по бракоразводни дела. С нетърпение очаквах да видя как ще изглежда, след като се освободи от Зейн. Може би очите й щяха да станат още посини…

— Довечера ще отидеш ли на сбирката? — промълвих.

— Разбира се. Ще отида и утре, и вдругиден. Ще правя всичко, което препоръчва Мечока. Знаеш ли, харесва ми да ходя там; след това се чувствам лека като перце, струва ми се, че летя. — Остави чашата си, повдигна се на пръсти, леко ме целуна по устните. Хари плъзна вратата и излезе на терасата:

— Какво виждат очите ми?

Не отговорих веднага — искаше ми се да измисля подходящи рими.

— Целувки и милувки — подхвърлих плахо.

— Виж ти! — Той се облещи, сякаш беше чул велика мъдрост. — Младежът най-сетне измъдри нещо смислено!

Понечих да го наругая, но телефонът отново иззвъня. Хари остави купичката, взе апаратчето:

— Домът на Райдър. Да, тук е. Един момент, госпожо. — Погледна ме: — Търси те някоя си доктор Проуз.

Кимнах. Той ми подаде телефона. Обърнах се към океана, притиснах апаратчето до ухото си.

— Карсън, ти ли си? Обажда се Еванджелин Проуз. — Тя замълча за миг, после зашепна: — Много съжалявам, но трябва да ти съобщя ужасна новина.

— Боже мой, какво се е случило?

Гласът й потрепери:

— Става въпрос за Джереми. Мъртъв е. Обесил се е.

Чувах думите, но не смисълът ми убягваше.

— Джереми ли? Не, невъзможно е…

— Случило се е през нощта или призори. Оставил е предсмъртно писмо, адресирано до теб.

— Не го вярвам. Брат ми никога няма да…

— Да ти прочета ли писмото, Карсън? Ако предпочиташ, ще ти го изпратя.

Въздъхнах:

— Прочетете го, ако обичате.

Чух шумолене на хартия, Еванджелин зачете:

— „Скъпи Карсън, приеми най-искрените ми извинения. Допуснах сериозна грешка при тълкуването на материалите, които ми предостави. Смятах, че той се интересува от шефката на „Съдебна медицина“ доктор Пелтиър. Не знам дали това има значение за теб… Надявам се да ми простиш, задето нарочно те заблудих. Винаги ще те обичам. Джереми.“ Това е целият текст — тихо добави доктор Проуз. — Моите съболезнования.

Облегнах се на перилото, загледах се в брега. Изведнъж ми се стори, че слънцето грее едновременно от всички посоки, сенките бяха изчезнали. Океанът приличаше на безкраен зелен килим, пясъкът на брега бе ослепително бял. Обърнах се към Ейва и Хари, забелязах тревогата им, вдигнах палец, за да им покажа, че всичко е наред. Против волята ми устните ми се разтегнаха в усмивка. Отново притиснах телефона до ухото си:

— Едва не ме заблуди, Джереми. Интонацията и ритъмът са съвършени. Само че сгреши името на доктор Проуз.

Мълчание.

— Тя нарича себе си Ванджи. Винаги Ванджи, никога Еванджелин.

Напрегнах слуха си, затиснах с длан ухото си, за да заглуша шума на вълните и вятъра, който развяваше косата ми, заслушах се в тишината от другата страна на линията. За частица от секундата вятърът стихна, вълните замряха, преди да се плиснат в брега и да се върнат обратно. Затворих очи, чух дишане, близко като кръвта във вените ми, далечно като пропилените години — задъханото дишане на изплашено дете, изоставено само в мрака. Чух се да казвам:

— Обичам те, братко.

После прекъснах връзката с миналото. Поне за този ден.

И се обърнах да прегърна настоящето.

Позволих си да променя обстановката и местоположението на местата, на които се развива действието, както и названията на различни институции и служби за защита на реда и закона, за да паснат на неочакваните обрати и капризите на сюжета. Случилото се е плод на въображението ми, истинска е само прекрасната природа, заобикаляща град Мобийл. Всяка прилика между героите в романа и действителни личности, били те живи или покойници, е съвсем случайна.