Джак Кърли - Един от 100

— Нима си мислеше, че ще ме предадеш, мамо?

— Уил? Уил, какво става? Защо си ме завързал?

— Виждаш ли ме от мястото, на което си сега, мамо? Там има ли прозорци?

— Осъзнай се, Уил! Не съм майка ти. Погледни ме. Аз съм доктор Даванъл.

Той се наведе толкова ниско, че спокойно можеше да отхапе ухото й:

— Облепват ли прозорците, мамо? Имат ли черни лепенки? — Не можа да се сдържи, близна ухото й и едва не припадна от удоволствие.

— Ръцете и краката ми са изтръпнали. Моля те, освободи ме.

— Бях добър, мамо. Само понякога правя пиш-пиш, но не е нарочно. Направих още нещо — вълшебна тайна. Помниш ли нашите вълшебни тайни? Онези, дето не трябваше да издавам пред никого.

— Уил…

— Ще ти покажа вълшебни картинки, за да разбереш какъв съм отвътре. Гледай, мамо. Ще ги изгледаме заедно, после ще извадя от теб лошото момиче. Обещавам. — Отново прокара език по ухото й. — Обичам те, мамо. Много те обичам.

Нямаше по какво да се ориентирам. Картата беше отнесена от водата, луната и звездите не се виждаха. Връхлетяха ме пълчища комари; спрях за малко да се намажа с кал, но дъждът бързо я отми. Болката в бедрото ставаше все по-нетърпима — бавно извадих ножа, от дълбоката рана бликна кръв. Свих юмруци, отпуснах ги и осъзнах, че чувствителността на пръстите ми се възвръща. Сред малката горичка надничаше някаква ниска постройка, предпазливо се приближих до нея да я огледам; дъждът и бученето на реката заглушаваха стъпките ми. Барачката, в която вероятно се приютяваха рибари, беше голяма колкото къщичката в дървото, която си бях направил като малък, дъждовните капки барабаняха по покрива от насмолена мушама. Изведнъж осъзнах, че чух глухия звук още докато се намирах на трийсетина метра от постройката. Заобиколих къмпинга, спрях и се ослушах. Тропотът на дъжда върху покрива от мушама вече не се чуваше, но вече знаех каква е разликата.

Продължих да кретам сред мокрите шубраци. След стотина метра отново спрях. Наострих уши. Отново тръгнах.

Спрях.

И го чух. Кафяв щурец, който свири сред поле, пълно с черни щурци, корнет, почти заглушаван от тръбенето на тромпети. Звукът се беше променил, но не знаех откъде идва. Бях като слепец, който надушва горски пожар; направих още няколко крачки, върнах се, пристъпих вляво, после вдясно, опитвах се да доловя разликата. Стори ми се, че звукът идва отдясно, затова тръгнах в тази посока.

Мама беше разбрала какво означават вълшебните картинки. Личеше си по очите й, които бе нарисувала в зелено, за да скрие нейните си сиви очи.

Той с удоволствие щеше да я изслуша. Нищо, че го лъжеше.

— Не съм майка ти, Уил. Аз съм доктор Даванъл. Работим заедно в отдела по съдебна медицина. Спри за малко и се помъчи да си спомниш. Сигурна съм, че ще разбереш грешката си.

За пръв път долавяше страх в гласа на мама. Разбира се, тя се стараеше да говори нормално, но страхът й приличаше на леки вълнички по огледалната повърхност на езеро.

— Спомням си, мамо. Всичко се съдържа в картинките. Те са нашата история, нашите тайни. Нали вия как станах голямо момче? Забелязали големите ми мускули? — То й посочи тъмния екран на телевизора.

— Да, обаче…

— Видях те да се връщаш и знаех, че си ми сърдита, но въпреки това реших, че завинаги ще изтръгна от теб лошото момиче. Тогава…

— Уил, ще загазиш. Ще имаш големи неприятности, ако веднага не престанеш.

— … тогава ще започнем отново, този път всичко ще бъде както трябва, както при другите хора. Искам да бъдем като тях, ти да бъдеш като другите майки.

— Уил, моля те…

— Вече съм силен и мога да те спася от лошото момиче.

Той извади от голямата брезентова чанта няколко инструмента, които беше взел от моргата. Знаеше, че липсата им няма да бъде забелязана, затова не го смяташе за кражба. Подреди ги върху поднос, който беше застлал с чиста бяла кърпа, и гордо ги показа на мама. Наведе се, отметна косата от челото й:

— Не плачи, мамо, болката пречиства.

Изведнъж чух още някакъв звук. След още няколко крачки отново зърнах вода, която кротко се плискаше в брега. Изглежда, бях попаднал на канал, отклоняващ се от реката, където може би закотвяха рибарските лодки.

Отстъпих назад, отново наострих уши; чух ритмично потропване и, воден от звука, стигнах до дървени подпори в края на канала — цилиндрични призраци, обливани от вълните, които не се виждаха, докато не се приближих. Дъждът барабанеше по някакви полуизгнили дъски. Под стъпките ми захрущяха камъчета, досетих се, че вървя по рампа за спускане на вода на плавателен съд.