Джак Кърли - Един от 100

Спрях, затаих дъх, затворих очи и пак се заслушах. Стори ми се, че отдясно долавям някакъв тих звук. Молех се да проблесне мълния или за миг луната да се покаже иззад облаците, за да разсее мрака. Звукът заглъхна, но аз заотстъпвах и отново го чух. Завих вляво, продължих да вървя.

Докато видях светлината.

С опакото на дланта си избърсах очите си — дали пък не беше зрителна измама? — но светлината не изчезна — хоризонтален лъч, трептящ между дърветата. Не, не между дърветата. На фона на сивкавочерното небе се очертаваше силуетът на риболовно корабче, мачтите му стърчаха като копия; тропотът на дъждовните капки отекваше от корпуса му като тих плач от дълбините на изоставена мина.

— Уили? Уили?

— Млъкни. Имам важна работа. Не ми пречи.

— Не искаш ли отново да поговориш с лошото момиче?

— Ммммммммм. Ммммммммм. — Линди запуши с пръсти ушите си и затананика по-високо. Преди много години бе сторил същото, но мама го заведе до печката и пъхна ръцете му в пламъците, после му обясни, че това се случва на всеки, който пъха пръсти в ушите си.

— Ще ти задам един въпрос, Уили. Представи си, че мама е излъгала, че лошото момиче всъщност е било добро. Е, какво ще кажеш?

— Лъжеш! Мммммммм.

— Лошото момиче принуждавало ли те е да правиш неща, които не искаш? А може би е правило нещо, от което ти е ставало хубаво, а?

Не трябваше да я подсеща за лошото момиче — сега тя се опитваше да го използва срещу него.

— Не, не беше хубаво. Болестта излизаше от мен, нищо повече. Ммммммммм.

— Сигурен ли си, че си искал да извадиш от мама лошото момиче?

— Ммммммммм. Ммммммммм.

— Може би желанието ти е било да извадиш мама от лошото момиче.

— Ти си луда! Лоша си, защото лъжеш!

— Махни тези глупави ремъци, Уили. Ела да се гушнеш с лошото момиче. Твоето лошо момиче.

— Не смей да ми говориш така!

— Не се налага да извадиш от мен мама. Мога да я отпратя. Да я прогоня на края на света.

— Няма да се подчини. Завинаги ще остане тук.

— Не е вярно. Ти я изплаши с твоя таен вълшебен филм. Магически филм, Уили. В момента тя дори не е тук. Знаеш ли какво? Развържи ме, после ще избягаме, преди да се е върнала.

Уилард Линди, наричащ себе си „господин Кътър“, взе скалпел, прокара пръст по острието.

— Няма да се хвана, мамо. И преди все ме лъжеше.

— Не! Уил! Недей!

Коремът й беше толкова мек и топъл.

Стълбата към палубата беше забита в калната земя, наблизо стоеше джип с огромни колела. Корабчето беше вдигнато на трупчета, за да бъде ремонтирано, но ремонтът така и не бил извършен. Стори ми се нестабилно, страхувах се, че когато се заизкачвам по стълбата, то ще се раздвижи.

Отвътре чух глас… гласа на Ейва.

Без перипетии се изкачих на палубата. Светлината проникваше през пролука между парчетата черна лепенка, с които беше облепено стъклото. Наведох се, долепих око до прозореца.

Уилет Линди се надвесваше над Ейва, просната на маса за аутопсии. Тя беше по сутиен и бикини, той носеше само покрито с кал долнище на анцуг и ботуши. Видях го как прокара пръст надолу по корема й, след миг щеше да стори същото, но със скалпела.

Хвърлих се към вратата, ръждясалите панти се счупиха. Стори ми се, че преминавам през хартия — залитнах, размахах ръце и се озовах в малката кабина. Подхлъзнах се от кръвта и калта, които се стичаха от мен, проснах се на пода, изпуснах ножа. Нещо изпращя, корабчето потрепери, и се наклони, сякаш беше на вода. Консервени кутии, бутилки, чинии, инструменти полетяха от полиците. Телевизорът се плъзна, но не падна — задържаше го кабелът. Дистанционното се удари в пода.

Видеокасетата започна да се превърта назад.

„Еай е ой ед мао…“ — На екрана се появиха устните на Уил Линди и започнаха да „изяждат“ думите. Самият той се надвесваше над мен и насочваше към челото ми двуцевка.

— Не мърдай! — изкрещя. — Не мърдай, детектив Райдър! — Изрита ме в ребрата с тежкия си ботуш, превих се от болка. — Скъсах се да чистя, а ти изцапа навсякъде — добави и притисна дулото до слепоочието ми.

„Еа вматно ма…“ — каза Линди от екрана, който изяждаше все повече букви.

— Иди отсреща. Не се изправяй! Пълзи!

Подчиних се.

— Отдавна те държа под око, детектив Райдър — изсъска безумецът. — Забелязах как се увърташ около мама.

На екрана масивните рамене на Бърлю се преляха в бицепсите на Дюшам, които пък се превърнаха в плещите на Нелсън.

„Ти и ошоо моиче мао ти и ошоо моиче…“