Джак Кърли - Един от 100

— Хари? Хари?

Някой джапаше във водата.

— Мамка му! Все едно краката ми са вързани!

Обърнах се и видях как той се мъчи да излезе от реката, но силното течение го отнася. Скочих от моторницата, краката ми затънаха в калта чак до глезените. Някак си се добрах до верния ми приятел и партньор и го издърпах на брега.

— Да му се не види, какво стана? — Той избърса очи с подгизналия си ръкав. — Сякаш катапултирах и докато се усетя, паднах във водата.

— Блъснахме се в преобърната лодка. Добре ли си?

Той кимна, отново избърса очите си:

— Къде се намираме? Близо ли сме до имота на Линди?

Картата вече я нямаше — беше изхвърлена заедно с Хари. Дъждът се лееше като из ведро и барабанеше по лодката ни. Затворих очи, помъчих се да си спомня ориентирите.

— Предполагам, че до там има около половин километър. Обаче… мястото е на отсрещния бряг.

Вперих поглед в разпенената вода. Разстоянието между двата бряга беше около трийсет метра; дори да плувах по права линия, течението щеше да ме отнесе на стотина метра надолу. Ако изобщо оцелеех.

— Покажи ми как да плувам — каза Хари.

— С тази работа шега не бива, брат ми — промърморих, като наблюдавах как вълните подхвърлят огромен варел, сякаш беше кутийка от кока-кола.

— Като малък приятелите ме научиха да плувам „кучешката“ в басейна. Освен това няма начин да потъна. — Той посочи идиотската спасителна жилетка, която беше предвидена за много по-слаб човек. Белите ремъци бяха прекалено къси, за да обхванат корема му, и висяха като връзки на усмирителна риза.

— Това не ти е басейн, Хари. Като едното нищо ще се удавиш.

— Брей, ти за какъв се мислиш? За шампион по плуване в бурни води ли?

— Не бери грижа за мен. Както се казва, мокър от дъжд не се бои.

Свалих ризата си — по-точно я разкъсах и копчетата полетяха във водата. Дъждът като камшик шибаше голите ми рамене. Съблякох се по гащета, прикрепих през рамо кобура с беретата, препасах колан, в който затъкнах резервен пълнител и дълъг ловджийски нож. Не взех от моторницата трийсеткалибровата марлин — тежестта на пушката можеше да се окаже фатална и да ме повлече към дъното, а и без това кобурът й щеше да затруднява движенията ми.

Древногръцкият философ Хераклит е казал, че никога не можеш да стъпиш два пъти в една и съща река — идеята е, че втория път водата се е променила. Неговият колега Парменид обаче го е ударил в земята с теорията си, че нито веднъж не можеш да стъпиш в същата река, защото водата непрекъснато се променя. Преминах през хиляди реки, преди да нагазя до кръста в мътната вода; течението веднага ме подхвана и се опита да ме събори. Връхлетяха ме счупени клони и какви ли не отломки — още не бях заплувал, а опасностите вече ме дебнеха отвсякъде.

Загледах се в отсрещния бряг — тъмните силуети на дърветата прорязваха лилавото небе, забулено от сивата дъждовна пелена. Ейва беше някъде там, в ръцете на умопобъркан, чиито действия бяха непредсказуеми. Дълбоко си поех въздух и се гмурнах във водата.

Беше по-страшно, отколкото предполагах.

Той се качи на предната палуба и се загледа в тресавището; сивкавата светлина постепенно се стопяваше в мрак, пищен като кадифе. Гъстите облаци скриваха луната и звездите. От време на време откъм рибарския къмпинг проблясваше светлината на фенер, но старецът, който живееше там целогодишно, ходеше с бастун и беше полуглух. Дядката имаше късмет — ако представляваше заплаха, господин Кътър отдавна щеше да го премахне; щеше да му инжектира препарат, симулиращ инфаркт, както бе сторил с ухиления перверзник, когото изпрати на Колифийлд. Извратеният тип се опита да го сваля в бара, докато той следеше Нелсън. Истинско удоволствие бе да го примами, да му сложи инжекцията и с дръжката на метлата да натика в него простичкото устройство. Колко хубаво е човек да е сръчен! Може да си направи бомба с барута от три патрона, част от корпуса на електрическо фенерче, индукционна макара, изолирбанд и рибарска кукичка.

„Пръстите ми. Къде са ми пръстите?“

Уили Линди се усмихна, като си спомни първата и последна аутопсия, извършена от доктор Колифийлд. Коварният младеж се беше опитал да попречи на мама да получи работата, която я върна при него, сина й Уил…

Чувстваше се в безопасност, защото се намираше в своя свят. Пък и природата беше на негова страна — проливният дъжд беше най-добрият му съюзник. Какъв късметлия е той! Съдбата му върна и корабчето, и мама, а сега го предпазваше от враговете, даваше му време. Време за Уили, за мама. Двама уморени пътешественици, свързани от изкуплението, когато греховете на миналото ще бъдат изчистени чрез откровението на образите, избавлението ще окъпе душите им в алените си вълни, после ще останат заедно завинаги.