Джак Кърли - Един от 100

— Ще бърза ли, за да… довърши филма?

— Едно знаем със сигурност за този човек — че никога не претупва работата си.

Дали не се самозалъгвах? Едва ли. Линди беше посветил много време на набелязване на жертвите и подбиране на епизоди от видеозаписите, за да ги съедини в кратко филмче, което спокойно би могло да носи названието „Мъст“. Предполагах, че ще отлага отмъщението колкото е възможно, за да се наслаждава на радостното предчувствие. Но най-вече, докато нищо не го заплашва. Трябваше да действаме много внимателно; представях си как ще реагира безумецът, ако го обсадят командоси, надуят сирените и по високоговорителя го призоват да се предаде. Така само щяхме да го принудим да побърза с осъществяването на замисъла си. Готов бях да се обзаложа, че след това безстрашно щеше се изправи срещу куршумите — за него болката и смъртта бяха само изображения на екрана на телевизор.

Най-важното беше да го намерим. Какво бе казала госпожа Клей? Не. Какво бърбореше старицата? „Рапчета, рапчета.“ Спомних си как безпокойството й нарасна, докато разговаряхме с племенницата й, и най-вече когато се споменаваше Линди. Повтаряше „рапче, рапче“… или нещо подобно.

— Връщаме се в мотела, Хари! — извиках. — Дай газ — добавих, макар че не се налагаше.

Седнах на леглото, за да съм близо до госпожа Беноа, сложих ръка на коляното й — стори ми се че докосвам чепато дърво, покрито с одеялото. Тя продължаваше да пуши невидимата си цигара и да се взира в екрана на изключения телевизор, затворена в собствения си свят, в който другите нямаха достъп. Преместих се по-близо, втренчих се във воднистите й очи.

— Уил Линди — казах. — Уили.

Тя се намръщи и отрони:

— Рапчета.

— Къде е Уили, госпожо Беноа?

Старицата се приведе, сякаш да чува по-добре звука от телевизора. Застанах така, че да закривам екрана, и повторих:

— Уили. Уили Линди. Къде е Уили?

— Рапче! — натърти тя.

— Уил Линди! — извиках с надеждата крясъкът ми да намести пластовете в паметта й. Племенницата й закърши ръце, но не посмя да се намеси.

— Рапчета — каза старицата. Стрелна ръка, заби нокти в лицето ми. Помъчих се да видя нещата през нейните очи. Живяла е до фермата на Линди край река Тамбигби. Представих си снимките, заснети от полицейския фотограф, фермерска къща. Барака. Памукови плантации. Дървета. Какво още бях видял? Вода. И корабчета.

— Имало ли е близо до фермата на Линди някакви корабчета? — извиках на госпожа Клей, докато леля й упорито се мъчеше да ми извади очите.

Тя прошепна:

— Да. На брега на реката, с която граничеше земята на Линди. Две рибарски корабчета. Едното представляваше ръждясала метална черупка и се беше килнало, другото беше затънало в тинестата почва. Отдавна ги няма, но може би Уил и се е криел там.

Кимнах и отново се обърнах към старицата:

— За корабчетата ли говорите?

Тя се приведе към мен, щръкналите кичури побеляла коса погъделичкаха лицето ми. Зъбите й изтракаха, после завалено произнесе:

— Он‘ва… опуленото… копеле… все се криеше в… гадните… рапчета.

Две големи реки се вливат в залива Мобийл — Тенсоу и Мобийл. Около и между тях е втората по големина речна делта в страната — десетки хиляди акри мочурища и песъчлива земя, убежище на алигатори, змии и рояци кръвожадни насекоми. Въпреки че моторницата беше снабдена с мощен двигател, скоростта й не надвишаваше двайсет възела в час, защото плувахме срещу течението. Наведох глава, придърпах надолу бейзболната си шапка, та козирката да защити очите ми от проливния дъжд. Мислех си, че имаме късмет, задето лодката е била осветена. Посочих с пръст реката и извиках:

— Наблюдавай водата, Хари!

— Защо?

— Ако видиш плуващи дънери, свиркай. Много са опасни.

Бурята, разразила се над моя остров през нощта, когато с Ейва се любихме за пръв път, се беше преместила на северозапад и се беше сблъскала с атмосферен фронт, идващ от Канада, в резултат на което паднаха толкова проливни дъждове, че предизвикаха наводнения в селищата по горното течение на река Мобийл.

— Внимавай! — извика Хари.

Към моторницата застрашително се носеше изкоренено каучуково дърво. Рязко завъртях кормилото, вейки застъргаха по корпуса. Партньорът ми затвори очи и зашепна молитва.

От централната база данни бяхме научили, че по-голямата част от заплатата си, възлизаща на 73 000 долара годишно, Линди е използвал за закупуването на земя. Седем парцела в окръг Болдуин, пет в Мобийл. Изминаха два часа, докато уточним номерата на парцелите и къде точно се намират — толкова се притесних, че стомахът започна да ме свива. Повечето парчета земя се намираха в пустошта, но вероятно след време щяха да бъдат застроени и цената им щеше да се повиши. Още един пример за дългосрочното планиране на Уил Линди. Отряди тежковъоръжени полицаи вече претърсваха всеки парцел.