Джак Кърли - Един от 100

Мама го викаше от кабината. Сигурно искаше да разбере какво става. Ей сега щеше да й каже.

Да й покаже.

— Карс! Пази се!

Преплувал бях едва половината разстояние, а ръцете ми вече отмаляваха, очите ме смъдяха от пясъка и мръсотията; нямах време да реагирам на предупреждението на Хари — изкоренено дърво връхлетя върху мен. Беше голямо колкото кола, корените му се вкопчиха в мен като зловещи пръсти, задърпаха ме към дъното; усещането беше, сякаш съм привързан към локомотив, който с бясна скорост пътува под океана. Задърпах корените, опитвах да ги отчупя, да се освободя от хватката им. Стори ми се, че крещя, но звукът бе само в съзнанието ми. Над мен бълбукаха мехурчета, шумът ми се стори оглушителен. Корените изтръгнаха ноктите ми, болката беше толкова силна, като че ли пръстите ми горяха.

Дънерът потрепери, завъртя се и като лопата на екскаватор ме притисна към тинестото дъно. Устата, носът и очите ми се напълниха с кал, в главата ми зазвучаха гръмки акорди. Гледах как въздухът излиза от белите ми дробове, помислих си: „Последните мигове от живота ми са мехурчетата, полепнали по лицето ми.“

Дънерът отново се разтресе и се издигна; стори ми се, че измина цяла вечност, докато изскочи на повърхността. Дъждът зашиба лицето ми, но аз не го усещах — с пълни гърди вдишвах прекрасния въздух. Закрещях, задърпах корените, които здраво ме държаха в хватката си. Дървото се преобърна, отново ме повлече. Трескаво заопипвах около себе си, за да разбера какво ми пречи да се освободя.

„Ремъкът на кобура! — извика глас в съзнанието ми. — Оплел се е в корените!“

Задърпах с всичка сила, без да обръщам внимание на болката в разранените ми пръсти. В този момент чух пляскане, което почти се заглушаваше от шума на дъжда. Хари размахваше ръце и безпомощно пляскаше във водата — намираше се на около два метра от мен, но течението го отнасяше. Едва след като се беше хвърлил в реката, за да ми се притече на помощ, той беше открил, че е по-опасно да се опитва да плува, отколкото изобщо да не плува.

— Върни се! — извиках. — Веднага!

Ужасено го гледах как безпомощно размахва ръце, задъхва се, плюе кална вода. Дънерът отново се преобърна, след миг пак щях да съм под водата.

— Поеми си въздух и не прави нищо! — изкрещях. — Не бой се, няма да се удавиш!

Главата му изчезна, но след секунди го видях да изплува на десетина метра надолу по течението. Бавно се превъртя, сякаш бе попаднал във водовъртеж, отново потъна.

Вече не се показа, останаха само безмилостните вълни.

Изругах, закрещях като луд, задърпах ремъците на кобура, който беше празен — пистолетът отдавна беше на дъното. Разранените ми пръсти не се подчиняваха, усещането бе, сякаш вече не съществуват. Обезумялата вода се плискаше в гърдите ми.

Ножът още беше затъкнат в колана ми. Измъкнах го, притиснах го между дланите си, помъчих се да прережа ремъците.

Водата вече стигаше до брадичката ми.

Нещо изплющя… отново нагълтах вода…

Най-сетне бях свободен! Безпомощно се носех по вълните, мъчех се да си поема дъх. Дървото започна да потъва, корените разсичаха водата. Чух глух тътен, дънерът се заби в тинестото дъно.

Обърнах се и заплувах към отсрещния бряг, ножът се изплъзна от разранените ми пръсти. Като обезумял размахах ръце, хванах го миг преди безвъзвратно да го загубя. Запитах се какво да правя. Невъзможно ми беше да го държа, докато плувам. Треперех и се задъхвах, затова не можех и да го стисна между зъбите си. Обезумялата вода се мъчеше отново да ме повлече към дъното. Насочих острието към бедрото си, с всичка сила натиснах дръжката. Ножът се заби дълбоко в плътта ми.

Нададох вой като човек, обладан от вихрушки, и заплувах, сякаш нечовешката болка ми беше вдъхнала нови сили. Не знам кога се озовах на отсрещния бряг — от бедрото ми течеше кръв, почти бях ослепял от ярост и от калта и песъчинките, заседнали под клепачите ми. От очите ми рукнаха сълзи, които измиха мръсотията, погледът ми се проясни. Запълзях по калния бряг край бучащата черна река. Онова, което си представях, можеше да заледи водата, да покрие със скреж коварните тресавища. Всичко наоколо беше черно-бяло, единствената светлина идваше от бледите мълнии, които прорязваха небето в далечината.

Подхлъзнах се в калта, която жвакаше между пръстите на краката ми, паднах на колене. Отметнах глава и закрещях. С мъка се изправих — ножът още стърчеше от бедрото ми, и закуцуках нагоре по брега. Вече не се казвах Райдър или Брайдуел, не носех нито едно от имената, с които се зоват човеците; бях същество, изтъкано от омраза, жажда за отмъщение и безумен гняв, единственото ми желание бе да завържа за някое дърво Уил Линди, да го накарам да квичи като прасе, докато вътрешностите му текат от разпорения му корем като река от червеи и черен мед.