Джак Кърли - Един от 100

Нагоре по течението на Мобийл беше единственото му парче земя, граничещо с вода — два акра пущинак и парче от речния бряг. Предполагах, че на мястото има някаква барака… или плавателен съд. Готов бях да се обзаложа, че е второто — все едно се беше върнал в детството си, когато корабчето е било негово убежище. Можехме да отидем по суша, но на картата беше обозначено, че там има предимно тресавища — трудно бе да се придвижим дори с високопроходим джип. Заради бурята полетът с хеликоптер беше невъзможен.

Помолихме да ни предоставят моторницата; шефовете с готовност се съгласиха и се съсредоточиха върху организирането на мащабна акция на командоси — бяха убедени, че Линди няма да тръгне към най-трудно достъпния парцел. Мнозина предполагаха, че убиецът вече е в Мисисипи или във Флорида и крои планове за бягство, основаващи се на логиката. Според мен дълги години съзнанието му е представлявало нещо като електрически жици, обвити с тънка изолация, от които прехвърчат искри. След като е видял Ейва, изолацията се е обелила като мъртва кожа, оголените жици са се допрели, създавайки непонятни връзки.

— Няма да стигнем до там, ако се блъснем в нещо! — извика Хари. — Карай малко по-бавно.

Погледнах го — не беше от предпазливите.

— Не мога да плувам — смотолеви той и извърна очи.

Внезапно се издигна голяма вълна, за миг моторницата се озова във въздуха. Хари панически се вкопчи в предпазното стъкло, докато опасността премина. Без да откъсвам поглед от реката, зарових под седалката. Извадих спасителна жилетка и му я подхвърлих.

— Имаш ли план? — извика той, докато нахлузваше смешната жълта жилетка, която беше поне с два номера по-малка от неговия размер.

— След половин час ще се стъмни. Надявам се, че той използва генератор, за да се снабдява с електричество, и няма да ни чуе. Ще се приближим незабелязано и ще го заловим.

— Ако е там.

— Това е неговата къщичка в дървото, Хари. Там е.

— Вали, мамо. Помниш ли колко обичаше дъжда?

Нито капка не проникваше в кабината на рибарското корабче — Линди старателно го беше ремонтирал, подменил беше изгнилите дъски на покрива, запушил бе дупките в корпуса. Малкият плавателен съд беше закотвен в тесния ръкав на триста метра от реката. Високите дървета на двата бряга почти го скриваха от поглед.

Кабината беше достатъчно голяма да се побере металната маса за аутопсии. В трюма бяха автомобилните акумулатори, които бе свързал един с друг. Вчера ги беше заредил с помощта на генератора, който предпочиташе да не използва, защото беше много шумен. Всичко беше готово за последната фаза. Размерите на екрана на телевизора, поставен на полица в дъното на кабината, не го задоволяваха, но човек не можеше да има всичко, нали? Най-добре щеше да бъде, ако екранът беше голям като в автокино — щеше да завърже мама за капака на стария й буик и да го паркира в средата на първия ред.

„Осветление, камера и… Виж как се променям, откакто си отиде, мамо! Вече мога да те спася!“

Завързал я беше за масата с ремъци, които минаваха през шията, китките и глезените й. Искаше му се да прекара и ремък през корема й, въпреки че щеше да му пречи — ядосаше ли се, мама ставаше силна като мечка, но в крайна сметка се отказа.

С треперещи ръце разкъса роклята й. Тя се размърда и изохка. Сега беше най-опасна, трябваше да бъде нащрек. Знаеше, че полицаите го търсят, но в сравнение с нея бяха като кротки агънца.

Издърпа изпод нея парчетата от разкъсаната й дреха, гърдите й, обгърнати от сутиена, потрепериха. Огледа я и чу как лошото момиче в нея запя. Той затананика със затворена уста, за да заглуши гласа й:

— Мммммм… — В подобни моменти беше най-опасна. — Ммммм…

Уилет Линди обърна телевизора към масата за аутопсии и започна да се подготвя за вълшебството си.

С падането на мрака дъждът се усили, вятърът го навяваше в очите ми. Погледнах картата — наближавахме мястото, на което предполагах, че се е скрил убиецът. Страхувах се да не го отминем; издайническото боботене на двигателя щеше да предупреди Линди, че по реката се движи моторница. Откакто излязохме от залива, не бяхме видели друг плавателен съд.

— Карсън! — изкрещя Хари.

Погледнах накъдето посочваше — моторницата се носеше към метален корпус, стърчащ от водата. Машинално завъртях кормилото, но беше прекалено късно. Нещо изтрещя, пред очите ми се завъртя — в един миг виждах водна стена, в следващия — тъмното небе. Двигателят изрева, моторницата се наклони, парчета от корпуса на другата лодка полетяха във въздуха като куршуми. Кафеникава вода плисна през планширите. Моторницата се плъзна на брега и заседна в калта. Изправих се, като се подпрях на кормилото. Чуваше се само шумът на дъжда. Хари го нямаше.