Джак Кърли - Един от 100

— Сега е различно. Чакай… не разбирам…

— Чете: „Плъхове. Плъхове. Плъхове.“

— Ако не чувахме гласа й, щях да си помисля, че…

— Знам. В този момент аз стоя до нея, но съм извън обсега на камерата.

— Избрал е думи, при които челюстта се движи по определен начин, за да симулира…

Едва сега посланията придобиваха смисъл. Целта на Линди е била да изглежда така, сякаш Ейва прави орален секс, докато чете дребните букви; от този ъгъл главата й закриваше мястото, на което трябва да е пенисът. Монтирал беше кадри от видеозаписите на аутопсиите на Дюшам и Нелсън, чиито тела бяха почти еднакви. Движенията й станаха по-бързи, Линди запъшка. Сексуалната му възбуда не изглеждаше престорена.

Кадрите бяха филтрирани, за да не се разбере къде са заснети; белият цвят беше ослепителен, сенките — тъмни и размазани. Музиката към „филма“ бе какофония от дисхармонични звуци, които биха накарали светец да сънува кошмари.

Главата на Ейва заподскача, Линди застена по-високо. Досетих се как е постигнал този ефект — неколкократно е повторил кадрите с движението, при което тя се изправя, след като е прочела надписа върху трупа.

Той изпъшка като човек, получил оргазъм, екранът потъмня. От тонколоните се разнесе писък, смразяващ кръвта, Хари подскочи. На монитора отново се появи образ — кадри от аутопсия, заснети в едър план — разрез със скалпел, през зейналия процеп ръце с латексови ръкавици изваждат органи…

— Божичко! — отново изстена Хари.

Чухме гласа на Ейва:

— Уили? Уилет Линди!

Оказах се прав — безумецът беше закодирал името си в посланията, използвайки отделни букви и срички. Интересно дали другите думи бяха само за заблуда. Затаих дъх и заслушах, полазиха ме ледени тръпки.

— Уил Линди? — повтори Ейва.

Линди отвърна с детинско гласче:

— Да, мамо.

— Пак си бил с онова момиче, а? — Тя говореше бавно и монотонно, сякаш четеше написаното на гърба на Бърлю.

— Не исках, мамо.

— Прави ти лоши неща, нали? — Безизразният тон на Ейва изпълваше с отчаяние думите.

— Повече няма да се срещам с момичето. Обещавам.

— Уилет, Уилет, Уилет… знаеш, че тази уличница те кара да лъжеш.

— Не, този път няма да я послушам. Честна дума.

— Ще се погрижим да изпълниш обещанието си.

— Не! — изпищя той. Гласът му трепереше.

— Време е да извадим от теб злото, Уил. — Нечия ръка бръкна в разрязания гръден кош, застиска и замачка.

— Недей, мамо. Страх ме е. Пак ще ме боли.

Представих си ужасяващата сцена — момченцето моли да не му причиняват болка, майката говори равнодушно — изплашено до смърт дете срещу робот-безумец. В един момент жената е майка му, в следващия се превъплъщава в лошото момиче.

— Заседнала е дълбоко в теб, Уил. Мама ще я извади.

— Моля ти, недей! Много те моля!

Кадър след кадър — скалпелът режеше, ръцете изваждаха черен дроб, бъбреци, пикочен мехур. Окървавените органи блестяха под светлината като плодове-мутанти. Подбрани бяха кадри в близък план, за да не се вижда, че главата на трупа липсва. Предположих, че в обърканото съзнание на безумеца обезглавяването е символизирало заличаване на самоличността на жертвата, след което той е приемал нейната идентичност.

Хари прошепна, сякаш се намираше в черква:

— Наистина ли го е рязала?

— Може би му се е струвало, че го реже, когато е изпомпвала в стомаха му бог знае какво.

— Тази жена е била адско изчадие — промърмори Хари, докато наблюдаваше как ръцете на монитора извадиха бял дроб.

— Според мен лудостта й е била наследствена — ужас, предаващ се от поколение на поколение.

Гласът на Линди стана писклив:

— Много боли, мамо!

— Болката пречиства, Уил.

Екранът потъмня, настъпи тишина. След малко гласът на Линди отново прозвуча, само че не бе детски, а циничен глас на възрастен човек:

— Знам една тайна, мамо.

— Каква?

Гласът на Уил се чуваше от едната колона, на майка му — от другата.

— Какво знаеш, Уил?

— Тайни, тайни — предизвикателно отговори той, сетне прошепна: — Ти си лошото момиче.

— Какво каза, Уили?

— Знам, че ти си лошото момиче. — Линди се засмя, гласът му беше прегракнал от похот. — Тайни, тайни… Толкова много тайни.

— Тръпки ме побиват — промърмори Хари. — Каквото и да чуем, ще бъде ужасно.

— Как смееш? Веднага… млъкни… Уил Линди!

— Ти си лошото момиче, мамо, ти си лошото момиче, знам една тайна…

Речитативът му се извиси в писък, който проряза въздуха като с коса, потрепери и заглъхна. В продължение на една минута се чуваше само бръмченето на видеокасетофона, после мъжко тяло бавно се появи на екрана, сякаш изплува от катранено черно море. Тялото на Нелсън. Цветовете бяха изчезнали, контрастното изображение беше черно-бяло, примесено с плъзгащи се сиви сенки. Камерата се насочи към бицепс, приближи се.