Джак Кърли - Един от 100

Той почука на вратата на стая 116, пред която беше паркирана прашна полицейска кола с емблемата на шерифския отдел на окръг Чакто. Кимнах на униформения зад волана.

— Жената се казва Сандра Клей — продължи партньорът ми. — Петдесет и три годишна, работи в социалната служба в Бътлър. Придружава леля си, която е живяла в съседство със семейство Линди.

— Лелята знае ли нещо? — попитах. Искаше ми се да разбия вратата, да закрещя, да действам, но първо трябваше да осмисля новите факти.

Хари поклати глава:

— Почти на осемдесет е и страда от болестта на Алцхаймер. Затова се наложи да ги настаним в мотел — госпожа Клей не можеше да я остави сама вкъщи.

— Откри ли някой друг, който е познавал Уил по онова време?

— Трудна работа, братко, като се има пред вид, че момчето е било затворник в собствения си дом.

В стаята беше горещо, климатичната инсталация беше включена на най-ниската степен. Вероятно за да не изстине старицата, мършава като скелет, която седеше на инвалидна количка между двете легла. Наметната беше с плетен шал, побелялата й коса беше сресана, но непокорни кичури стърчаха като заскрежени антени. Безизразните й сини очи бяха вперени в екрана на изключения телевизор. Тя ту поднасяше ръка към устните си, ту я отпускаше на скута си, все едно пушеше невидима цигара. Обърна се към мен, за миг сякаш разумът й се върна.

— Аааа — избърбори. — Ти. Пицай.

Предположих, че иска да каже „полицай“. Устата и беше изкривена, вероятно бе получила удар. Кимнах и я поздравих. Тя продължи да „пуши“ и да се взира в екрана. Ни в клин, ни в ръкав си представих как архивни филми са впримчени в щръкналите й кичури-антени.

— Това е леля ми, госпожа Беноа. Аз съм Вилина Клей, сър.

Обърнах се. В ъгъла седеше пълна жена със семпла жълта рокля. На масичката пред нея стоеше оръфана папка. Тя я докосваше с върховете на десетте си пръста, сякаш беше планшет върху дъската, използвана от медиумите за контакт с духове на мъртъвци. Помолих я да ми разкаже всичко, което знае за Уил Линди, същевременно погледнах часовника си, за да й подскажа, че трябва да побърза.

Тя колебливо заговори:

— За пръв път го видях, когато беше тринайсетгодишен. Беше избягал от къщи, което само по себе си не е необичайно. Определиха ме за негова наставница. Момчето беше умно и възпитано. Но още първия ден разбрах, че нещо не е наред.

Хари, който вече беше разговарял е нея по телефона, промълви:

— Чуй това, Карс — умът ми не го побира!

Госпожа Клей продължи:

— В чакалнята пред кабинета ми освен столове и списания имаше играчки за по-малките деца. Влязох тъкмо в момента, в който Уили изпусна някакво списание и се наведе да го вземе. Телефонът иззвъня. Казах на момчето: „Не мърдай. Връщам се веднага.“ — Пръстите й потрепериха. — Разговорът продължи двайсет минути. Върнах се в приемната и… го заварих в същата поза.

— Защото сте му наредили да не мърда — промълвих.

— Приличаше на статуя. Казах му, че може да седне, той взе списанието и го върна на поставката, все едно нищо не се беше случило.

Госпожа Беноа заудря с крак и запъшка, после започна да забива във въздуха невидимата си цигара.

— Извинете — промърмори племенницата й. — Изглежда, нещо я тревожи. Много рядко пътуваме…

— Спомняте ли си още нещо, госпожо? — прекъснах я.

— Следващия път го видях, когато вече беше в гимназията. Изглеждаше непроменен; бе позаякнал, но пак си беше дребно момче с особен поглед и странно поведение. В един момент лицето му беше безизразно, в следващия се оживяваше. Сякаш в главата му имаше прекъсвач.

— Забелязахте ли нещо, по което да съдите, че е малтретиран?

— Китките и глезените му бяха охлузени, като че ли е бил вързан. Обясни, че се е оплел във въжетата на люлката, докато си играел на Тарзан. Обяснението явно беше заучено. По заобиколен начин се помъчих да разбера дали е подложен на сексуален тормоз, но подхванех ли разговор за тялото или половите му органи, той се хващаше за корема, започваше да пъшка, казваше, че му се ходи до тоалетната. После млъкваше, все едно беше ням.

Почти незабележимо пръстите й започнаха да побутват папката към мен.

— Имах право да посещавам домовете на децата, за да проверя при какви условия живеят. Отидох у тях, казах на майка му, че искам да поогледам къщата. Разбира се, с нея се познавахме, няколко пъти бяхме разговаряли. Правеше впечатление на кротка и възпитана. Само че се преструваше. Буквално полудя, когато я помолих да вляза. Обсипа ме със закани и цинични ругатни. Приличаше на животно, заразено от бяс, което притежава способността да говори.