Джак Кърли - Един от 100

— Виж какво мога, мамо. Само гледай — предизвикателно прошепна Линди.

Бицепсът на Нелсън бе заменен от заякналата ръка на Дюшам, намираща се в същото положение.

— Раста, мамо. Гледай!

Плоският корем на Нелсън се преобрази в мускулестия корем на Дюшам, същата промяна настъпи и с бедрата.

— А сега гледай внимателно, мамо!

Като по магия раменете на Нелсън се разшириха, превърнаха се в яките плещи на зрял мъж.

— Боже мой! — прошепна Хари. — Чрез фантазиите си й отмъщава!

Жената заговори:

— Недей, Уил. Плашиш ме. Не ме плаши.

— Ако сега те е страх, от това ще ти настръхне косата! — победоносно възкликна той.

Екранът потъмня, страховитите звуци се усилиха, станаха по-ритмични. На монитора се появи тялото на Бърлю. Спомних си как чрез усърдно вдигане на тежести хилавия младеж е заприличал на тежкоатлет. Следващите кадри — може би дузина, монтирани в епизод, траещ само няколко секунди, бяха заснети от различни ъгли, камерата се приближаваше, като че ли тялото я привличаше като с магнит.

— Не! Недей, Уил! Страх ме е!

— Сега е твой ред, мамо.

Движещи се устни в едър план напомниха началото на „филма“, Линди процеди:

— Някога хрумвало ли ти е, че ще ти го върна, мамо?

Гласът на Ейва, изкривен през смесица от слети гласни, изстена:

— Ииии… ооо, оу! Моля те, недей!

Надписът на гърба на Бърлю! „Големият Бостън или малкият Инди? Коукъмо Ууууу Пиииш“ Безумецът беше използвал названия на градове, съдържащи гласните, които са му били необходими, но бе постигнал и другата си цел — да ни заблуди.

Камерата се насочи към лицето на Линди, наполовина скрито в мрака — устните му бяха разтегнати в ужасяваща усмивка, очите му искряха; махна с ръка, сякаш подканяше зрителите да се доближат.

— Ииии… ооо, оууууу…

Болката пречиства, мамо.

— Ииии… ооо, оууууу… Уил…

— Ще те спася, мамо.

— оууууу…

Внезапно екранът потъмня, звуците секнаха. Чуваше се само съскането на касетофона.

— Какво стана? — сепна се Хари. — Лентата ли се скъса?

— Не — промълвих. Струваше ми се, че го чувам отдалеч, защото пред очите ми изникнаха нишки, които досега бяха невидими. — Липсва последната сцена. Връхната точка, развръзката.

— Смъртта на майка му, така ли?

— Проклет да си, Джереми — прошепнах, без да откъсвам поглед от монитора. Изведнъж разбрах защо ми позволи да си тръгна, без да ме нарани.

— Какви ги говориш, Карсън? — попита Хари.

— Джереми не е разбрал кой е убиецът, но е прозрял кой не е — отвърнах.

Той бе прегледал всички полицейски рапорти, протоколите от аутопсиите и от разпитите на свидетелите; аналитичният му мозък е „пресял“ маловажното, дешифрирал е неразгадаемото. Отново го чух как изкрещя, когато Ейва му каза, че е помогнал за спасяването на живота на много хора: „За теб е спасяване на живот, вещица такава. Аз пък мисля, че ПРЕДАДОХ ДЖОУЕЛ ЕЙДРИАН!“ Спомних си колко лесно ме накара да повярвам във вината на Колифийлд.

— Запознал се е с материалите по разследването и е открил или е заподозрял, че престъпникът е лице, което иска да отмъсти на майка си, задето го е подлагала на тормоз. Разбрал е, че Колифийлд не отговаря на подобна психологическа характеристика, но ме изпрати за зелен хайвер, защото в лицето на убиеца е видял сродна душа.

Погледът на Хари ми подсказа, че се е досетил какво се е случило.

— Насочил те е към Колифийлд, за да даде възможност на престъпника да изпълни мисията си, да добави към филма последния епизод е участието на майка му. Не те е изгорил, защото…

Кимнах:

— Защото не изпълни своето задължение по договора ни, а ме насочи по погрешна следа.

— А сега Линди е някъде с… мама — прошепна Хари. — За да осъществи фантазията си.

Ударих с юмрук по масата; жестът ми беше безполезен, все едно се опитвах да се предпазя с хартиен щит от куршуми.

— Как би постъпил Линди? — попита Хари. Седяхме в колата, нямахме представа какво да предприемем. Облегнах се на седалката, мислено се върнах двайсет години назад. Заплаха. Буря. Какво да направя? Ако е през деня, тичам в гората и се скривам в къщичката сред клоните на вековния дъб. Случи ли се нощем, тайно излизам през прозореца, пропълзявам на задната седалка на колата.

Знаех какво ще направи… защото бях изживял почти същото, което го бе накарало да загуби разума си.

— Ще се скрие някъде, където се чувства в безопасност, Хари, в неговата версия на къщичка на дървото. Само трябва да открием мястото.