Джак Кърли - Един от 100

— Седни! Там. Не мърдай!

Отново се подчиних. Ако натиснеше спусъка, главата ми щеше да стане на пихтия.

— Защо си дошъл?

— Да отведа доктор Даванъл.

— Мама ще остане тук.

На екрана се виждаше как Ейва връща органите в трупа на Дюшам, все едно приготвяше колет. Едно бързо движение на скалпела и прореза в трупа се затвори.

„Зам еа тайа…“

— Не мога да те завържа. Вдигни ръце.

Господи, канеше се да простреля ръцете ми!

— Избери — ръцете или главата, детектив Райдър.

Не съм чувал човек, който на косъм се е изплъзнал от смъртта, да казва, че светът около него е станал свръхреален, сякаш като по чудо е получил допълнителни сетива. Усещах всичко, дори поклащането на корабчето, като че ли някой беше дошъл да наблюдава последните мигове от живота ми. Не, сигурно си въобразявах.

Нещо едва чуто изскърца.

Възможно ли е? Наистина ли някой стои отвън?

Линди се прицели — явно не беше чул звука.

— Горе ръцете! — извика.

Бавно вдигнах ръце, надявах се безумецът да има точен мерник и да не ме простреля в главата. Видях как пръстът му се насочи към спусъка. Затворих очи.

През открехнатата врата влетя жълта птица, изду се. Линди се завъртя и я простреля. Разхвърчаха се парчета дунапрен и парчета пластмаса — останки от спасителна жилетка.

Изтъркалях се по пода, ритнах Линди и го повалих.

Хари се втурна в кабината. Изправих се, като се придържах за масата, върху която лежеше Ейва. Една от подпорите се счупи, корабчето се наклони, хирургическите инструменти паднаха на пода. Линди се спусна към Хари и го удари по главата с приклада на пушката.

Партньорът ми се просна в несвяст.

Грабнах един скалпел. Безумецът се канеше за втори път да стовари приклада върху главата на Хари.

Изкрещях, нахвърлих се върху него, започнах да го душа, със свободната ръка блъснах пушката. Проехтя изстрел, куршумът се заби в тавана, Уил изпусна оръжието. Притиснах го по гръб към накланящата се маса. Той се помъчи да забие пръсти в очите ми, но се поряза от скалпела, рукна кръв. Хванах по-здраво острия инструмент, притиснах го до корема му — Линди се замята, опита се да ме ухапе. Върхът на блестящото острие се заби в плътта му.

Можех да го изкормя, да сложа край на дивота му.

— Мамо, мамо, мамо… — повтаряше той като заклинание. Погледнах Ейва — тя въртеше глава, все едно казваше: „Не, недей, недей!“

Линди нададе вой:

— Мамомамомамомамо…

Отпуснах ръце.

Подът се наклони, хванах се за масата, за да запазя равновесие. Линди се извърна, скочи през отвора на пода. Надникнах в малкия трюм, видях само редици акумулатори, свързани помежду си. Отвън се разнесе страховит трясък, корабчето се наклони още по-застрашително. Тубата с бензин, поставена до генератора, се преобърна, запалителната течност се разля по пода и проникна в трюма. Акумулаторите се разместиха, удариха се един в друг. Намирахме с в кораб, напоен с бензин, капитанът беше безумец.

Достатъчен беше един изстрел, една искра…

Напречните греди заскърцаха — корабчето продължаваше да се накланя. С Хари задърпахме ремъците, с които беше завързана Ейва, като се мъчехме да запазим равновесие. Чухме стържене на метал, подът потрепери. Не успях да се задържа на крака и паднах. Хари се вкопчи в масата, която беше прикрепена с болтове за дъските, и продължи опитите да освободи пленницата. Очите ни сълзяха от бензиновите пари. Залитайки, се изправих. Хари продължаваше да дърпа с всичка сила, ръцете му трепереха от напрягането. Лъхна ме парливата миризма на горяща изолация.

Оставаха само ремъците, минаващи през шията на Ейва.

Нещо отново изпука. Последните вещи, останали на полиците, полетяха на пода. На екрана на телевизора Ейва прокара длан по голия труп, кимна и заднешком излезе от кадър. „Амам, амам“ — изломоти Линди, лентата се превъртя до края. Устните му изчезнаха. Касетата спря.

— Готово! — извика Хари, грабна Ейва в прегръдките си и се изправи.

Счупването на последната подпора бе придружено от адски трясък. Корабчето потрепери за миг, после се килна напред, носът му се заби в меката почва. Затъркаляхме се по пода, върху нас се стовариха консерви, инструменти, счупени дъски. Миризма на дим се примеси с миризмата на бензин.

Но вече бяхме до вратата.

Скочихме в прекрасната кал, запълзяхме сред високата трева. Зад нас проблесна искра, нещо избумтя, лумнаха златистооранжеви пламъци. Добрахме се до едно хълмче и се проснахме зад него, жарка топлина жегна мокрите ни лица. Всичко в кабината гореше като факла, но дървеният корпус, просмукан с дъждовна вода, не се запали веднага. Пламъците се разпространиха, стигнаха до кабината на лоцмана. В продължение на няколко минути корабчето приличаше на вълшебен фенер, паднал от космоса, златистата светлина хвърляше отблясъци върху лицата ни.