Джак Кърли - Един от 100

После то се разпадна и изчезна в пламъците.

— … последното, което чух, бе как Карсън ми извика да си поема въздух и да не правя нищо. Послушах го, ама си мислех, че това ще ми е краят. Представи си как ще се почувстваш, ако някой те посъветва да се оставиш на течението на бурна река…

— Предпочитам да не си представям — прекъсна го Ейва и се загледа в чайката, която прелетя над нас. Хари си взе още един пържен фъстък от купата, която винаги стоеше на масичката на терасата. Усмихнато го наблюдавах — интересен ми беше начинът, по който консумираше фъстъци — първо отхапваше миниатюрно парченце, после — остатъка от ядката.

— Обаче открих, че няма да се удавя — продължи. — Потънех ли, размахвах ръце, все едно бяха крила, изплувах на повърхността, поемах си въздух, после водата отново ме заливаше.

Той размаха ръце, за да онагледи разказа си. За миг ми се стори, че чувам плющенето на дъжда, видях как водовъртежът засмуква Хари. С усилие се изтръгнах от спомените и се върнах към действителността. Връщането в миналото бе неизбежно, но след време. Днешният ден ще бъде посветен само на ТОЗИ МИГ — временно ще забравим призраците и нишките, преплитащи се в мрака.

— И докъде стигна? — попита Ейва.

Хари присви очи, запресмята.

— Предполагам, че „плувах“ около половин километър. Изведнъж стъпих на дъното и докато се усетя, вече бях изпълзял на отсрещния бряг.

Тримата седяхме на терасата на моята къща. За пръв път имахме възможност да разговаряме подробно за случилото се. След кошмарната нощ ни закараха в болницата, където на разпит ни подложиха и лекарите, и колегите от полицията. Вчера отново бяхме под обстрела на ченгетата и медиите. Отговаряхме уклончиво на въпросите на репортерите, стараехме се да омаловажим участието си.

Ейва се приведе към Хари:

— Помислил си, че Карсън е… — Поколеба се, неприятно й беше да изрече думата. А на мен ми беше неприятно да я чуя. — Решил си, че той е… мъртъв, така ли?

Той ми намигна:

— Момчето не го бива за сума ти работи, но поне може да плува. Знаех, че със сигурност ще се добере до отсрещния бряг, затова не си давах много зор. Обаче по едно време чух трясък.

— Когато избих прогнилата врата — поясних.

За частица от секундата се озовах в кабината, подхлъзнах се от кръвта и калта, които се стичаха от мен, паднах, а безумецът насочи пушка към главата ми. С усилие прогоних спомена.

— Рекох си да проверя кой пречи на моята екскурзия сред природата — продължи Хари. — И какво да видя? Лодка във въздуха!

Изминали бяха два дни, ужасът започваше да избледнява. Ръцете ми не бяха пострадали бог знае колко, ако не се брояха изтръгнатите нокти. Раната в бедрото ме смъдеше, като че ли лекарят, който я беше зашил, бе забравил вътре разярени пчели. В болницата ми дадоха патерица, но аз я оставих в колата — повече ми пречеше, отколкото да подпомага придвижването ми. Хванах се за масата и се изправих. Ейва машинално протегна ръка да ме подкрепи:

— Много ли те боли?

— Не. Ще се подпра на перилото — задникът ми се схвана от седене.

Ейва стисна дланта ми. Погледнах я в очите — бистри и зелени като океана, огрян от слънцето. Тя ми намигна, за миг сърцето ми престана да бие. Потупах я по ръката и закуцуках към перилото. Проклетият мобилен телефон зазвъня — бях го оставил на масичката. „Да му се не види — помислих си, — защо ми трябваше да го изваждам от хладилната чанта?“

— Хари, моля те, обади се — подвикнах.

— Сигурно пак те търси някой репортер — измърмори той. — Или Скуил се чуди как да се подмаже.

Въпреки че не казах на никого за записа на касетата, добрият капитан здравата си изпати. Свалиха го от поста началник на разследването и му възложиха да отговаря за медиите… всъщност репортерите заслужаваха тъкмо човек като него. Но той не се предаваше лесно и търсеше начин да си възвърне позициите. Преди малко се беше обадил, за да признае, че е бил заблуден от машинациите на Бърлю и че много съжалява, задето е бил несправедлив към мен. Стори ми се ужасно жалък, но какво друго можеше да се очаква от човек без достойнство?

— Домът на Райдър — каза Хари. — Ало? — Втренчи се в устройството, погледна ме, сви рамене: — Никой не се обади. Вероятно са сгрешили номера.

Остави телефона на масата, грабна купичката и отиде да я напълни с фъстъци. Облегнах гръб на дървеното перило. Ейва се облакъти до мен и мълчаливо се загледа в залива. По синьото небе нямаше нито едно облаче, няколко пеликана се полюшваха върху вълните.