Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— Началото? — Гласът се изсмя. — Какви ги говориш? Сега всичко е в безопасност. Той беше единственият останал, който знаеше.

— Бил е убит в леглото си.

— Заслужаваше много по-жестока смърт заради онова, което направи — безчувствено отвърна другият мъж.

— Ръката му е била отрязана.

— Отрязана? От кого?

— От някой, който знае.

— Не е възможно.

— Тогава защо са я взели?

Отново настъпи мълчание.

— Ще трябва да събера другите.

— Това не е всичко. Замесено е британското разузнаване.

— Ще се обадя на останалите. Трябва да се срещнем и да го обсъдим.

— Те работят с един човек.

— С кого? Касий? Ще го намерим, преди да е стигнал далеч. Той слухти от години, но не знае нищо. Нито другите, които се опитаха.

— Не става дума за Касий, а за Том Кърк.

— Синът на Чарлз Кърк? Крадецът?

— Да.

— Значи е тръгнал по стъпките на баща си. Колко трогателно.

— Какво искаш да направя?

— Наблюдавай го. Къде ходи и с кого разговаря.

— Мислиш ли, че той може да…

— Не — енергично го прекъсна гласът. — Оттогава мина твърде много време. Следата изстина. Дори за него.

Кларкънуел, Лондон

5-и януари — 20:35

Доскоро Том не чувстваше влечение към собствеността. Нямаше нужда, нито смисъл да притежава нещо, след като от десет години не прекарваше повече от две седмици на едно място. Винаги беше смятал, че това е цената, която плащаш, за да си една крачка пред властите.

Беше готов да плати тази цена, защото за разлика от други, не обичаше да придобива и да трупа вещи. Беше влязъл в играта, защото обичаше вълнението и беше добър в занаята, но не и за да се оттегли някой ден и да заживее в охолство. Би вършил работата и безплатно, ако парите не бяха единственият начин да се препитава.

Ето защо Том отлично съзнаваше значението на предметите, които наскоро беше купил на търг и разпръснал из апартамента си. Определяше ги като първия осезаем знак, че вероятно се е променил и вече не държи багажа си постоянно събран, готов да напусне при първия сигнал за неприятност. Вече не беше наемник, бродещ там, където го отвее вятърът на съдбата. Сега имаше дом. Корени. Дори отговорности. Събирането на имущество беше свидетелство за първите признаци на нормалния живот, за който отдавна копнееше.

Всекидневната например, огромно помещение с подпори от ковано желязо, поддържащи частично остъкления покрив, беше семпло обзаведена с модерни мебели, изработени от сив плат и лъскав алуминий. Гладкият бетонен под беше застлан с колоритна смесица от турски килими от деветнадесети век в различни цветове, а на стените бяха окачени картини от късния Ренесанс, повечето италиански, всяка осветена с насочена лампа отдолу. Най-поразителното беше лъскавият монголски шлем от осемнадесети век, поставен върху шкаф в средата на помещението — гледаше злобно и заплашително всеки, който пристъпеше към него.

— Арчи още не е ли дошъл? — попита Доминик.

— Не ти ли каза? — Том отмести поглед от печката и се обърна към нея. Лицето му беше зачервено от горещината.

— Нека отгатна! Отишъл е да играе карти или на надбягване с кучета или коне.

— Позна от първия път — засмя се Кърк. — Ако не друго, поне е верен на принципите си.

— Не мога да повярвам, че навремето си поверявал живота си на хронично ненадежден човек като него.

— Да, но Арчи нито веднъж не сбърка. Може и да забравя кога е рожденият му ден, но ще ти каже търговската марка и местоположението на всяка алармена система във всеки музей от тук до Хонконг.

— Не си ли обезпокоен, че играе хазарт?

Том сви рамене.

— Негова работа е какво прави през свободното си време.

— Ние обаче трябва да се погрижим да не си навлече неприятности.

— Не можеш да контролираш човек като Арчи. Колкото повече му казваш да не прави нещо, толкова повече ще иска да го направи. Освен това винаги е бил комарджия. В известна степен сега залозите за него са много по-ниски, отколкото когато бяхме… знаеш какво имам предвид.

Доминик кимна и очите й блеснаха. Тя проявяваше жив интерес към техните „военни истории“ от миналото. Том обикновено правеше всичко възможно да не задоволява любопитството й. Всичко това вече беше зад гърба му, така че той реши да смени темата.

— Е, опасявам се, че ще сме само ти и аз. Може да си тръгнеш, ако искаш. — Усмихна й се.

— Налага се да се примиря. — Тя хвана ръката му и леко я стисна.

Том я погледна. Очите им се срещнаха и му се стори, че вижда в нейните нещо повече от усмивка. Може би лека тъга или дори вълнението на неизречен въпрос. Доминик обаче се засмя — гласът й иззвъня като скъпо стъкло, — внимателно дръпна ръката си и мигът изчезна.