Джеймс Туайнинг - Черното слънце

Двете групи по седем души напуснаха позициите си, където се бяха крили, излязоха от гората и затичаха към фермата. Прескочиха ниската дървена ограда — вече нямаше връщане назад, — бързо се приближиха до входовете на главната сграда и приклекнаха от двете страни на вратите.

Виджиано огледа къщата, търсеше следи от раздвижване, но не забеляза нищо, освен назъбени ивици олющена бяла боя — потрепваха на вятъра.

Отмести бинокъла към двете групи мъже. Всички командоси бяха облечени в черно и носеха каски, противогази и бронежилетки. На фона на белия сняг приличаха на големи черни бръмбари. Стъклата на каските им блестяха под лъчите на ниското следобедно слънце. Всички бяха въоръжени с автомати и пистолети, а един от всеки екип носеше и метален таран.

— Все още няма следа от раздвижване вътре — чу се по предавателя гласът на Васкес. — Екип Алфа в готовност.

Във въздуха отекна усилен по мегафон глас.

— ФБР. Обградени сте. Излезте с вдигнати ръце.

— Казах да действаш предпазливо и тихо, Васкес, копеле тъпо — измърмори Виджиано.

Отговор не последва.

— Повтарям — отново се разнесе гласът по мегафона. — Ние сме ФБР. Имате десет секунди да излезете.

Нищо. Предавателят на Виджиано изпращя.

— Няма движение, сър. Решавайте.

— Влизайте — заповяда Виджиано. — Веднага.

Мъжът с тарана се изправи и го тресна в ключалката. Вратата се отметна. В същия миг втори мъж с противогаз хвърли вътре граната със сълзотворен газ. От пролуките започна да излиза на талази гъста задушлива мъгла, сякаш стаята се беше запалила.

— Живо! Живо! Живо! — Командосите нахлуха в къщата.

Виджиано чу далечни приглушени викове и обичайния пукот и съскане на хвърлени гранати, но нищо друго. Никакви писъци, никакви плачещи деца. Определено не и изстрел. Секундите отлитаха, после се превърнаха в минути. Положението беше по-добро, отколкото се надяваше.

— Васкес, сър… Тук няма никого.

Виджиано грабна предавателя.

— Повтори!

— Няма никого. Сградата е празна. Претърсихме всички стаи и тавана. Изоставена е и, изглежда, са бързали да заминат. На масата има недоядена храна. Вони ужасно.

— Васкес, идвам.

— Не, сър. Първо трябва да обезопасим района.

— Казах — идвам. Ти и хората ти удръжте положението, докато дойда. Искам да видя всичко с очите си.

Блумсбъри, Лондон

5-и януари — 22:29

— Кафе?

— Мисля да пия нещо по-силно. — Том отиде до библиотеката, взе гарафата, наля си голяма чаша коняк, отпи, задържа златистата течност в устата си и я глътна. После се отпусна в креслото и огледа помещението.

Идваше в жилището на Арчи едва за втори път. Тази мисъл го накара да осъзнае колко малко всъщност познава Арчи — кой е той и какви са страстите и тайните му, макар че стаята загатваше за някои черти от характера му.

Така например веднага се набиваше на очи любовта му към арт деко. Доказателство бяха канапето „Емили-Жак Рулман“ от лакирано абаносово дърво, креслата в същия стил, полилеят „Лалик“ на тавана и чашите „Марино“, които украсяваха полицата над камината. В същото време интересът му към хазарта беше очевидно изразен в необикновената колекция от чипове за игра от деветнадесети век, всички с различни цветове, размери и форми, наредени в рамки от двете страни на вратата.

По-интригуваща беше ниската масичка за кафе от тиково дърво — всъщност представляваше китайско легло за пушене на опиум от края на деветнадесети век. Месинговите приспособления по края показваха местата, където някога бяха слагали бамбукови пръчки, за да спуснат копринените завеси и да запазят анонимността на клиента.

— Съжалявам, че не можа да си довършиш играта — каза Кърк. Погледът му отново се съсредоточи върху Арчи, който седна на стола срещу него.

— Не се притеснявай. — Арчи сви рамене. — И без това губех. Тя добре ли е? — Кимна към коридора и затворената врата на банята.

— Ще се оправи.

— Какво стана, по дяволите?

Том не отговори, просто му подаде навито на руло платно.

— Какво е това?

— Погледни. Може би ще го познаеш.

Арчи разгърна картината на масичката за кафе и изненадано вдигна глава.

— Белак. Картината, открадната от синагогата в Прага.

— Знам.

— Къде я намери? — Арчи прокара пръсти по напуканата повърхност на творбата, докосваше неравностите засъхнала маслена боя и лекичко опипваше дупчиците.

— Подарък. Някой любезно я беше оставил в хладилника ми.