Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— Къде? — Арчи се намръщи, сякаш не беше чул добре.

— В хладилника ми. Имаше и още нещо обаче.

Арчи поклати глава.

— Не съм сигурен дали искам да знам.

— Ръка. В хладилника ми имаше и човешка ръка. Все още е там.

Арчи онемя. Когато най-после успя да каже нещо, гласът му прозвуча задавено и гневно.

— Търнбул.

— Какво?

— Онзи двуличен негодник Търнбул! Той е!

Том се засмя.

— Я стига, Арчи. Дори той не би…

— Замисли се — прекъсна го Арчи и ядосано махна с ръка. — Търнбул изневиделица идва при нас и иска му помогнем. Ние отказваме и няколко часа по-късно отрязаната ръка по чудо се появява в замразения ти грах. Това е инсценировка, по дяволите! Предполагам, че в момента дебне някъде наблизо и те чака да се прибереш, за да те арестува.

— Смяташ, че ръката принадлежи на някоя от жертвите на Търнбул?

— Колко отрязани ръце мислиш, че се подмятат из Лондон?

— Едва ли са много.

— Позна.

Кърк стана и отиде до прозореца. Долу минаваха две таксита. Лъскавите им черни покриви проблясваха в бледооранжево всеки път, когато уличните лампи ги осветяха. От другата страна на улицата, защитени от дебели железни прегради, с аристократично безразличие надничаха мрачните очертания на Британския музей. Гигантските лъвове от двете страни на главния вход неотлъчно стояха на пост.

— Не бива да правиш прибързани изводи — въздъхна Том. — Има и друга вероятност.

— Пак почна — измърмори Арчи.

— Убиецът на стареца може да не е крадецът на картината.

— Имаш предвид Ренуик, нали?

— Защо не? Знаем, че той действа заедно с Кристално острие и че те са убили оня старец. Ренуик има една ръка и вероятно харесва иронията да отреже ръката на някой друг като своя визитка.

— А картината на Белак?

— Открадната е от тях по негова поръчка.

— Да, но защо? — настоя Арчи.

— Белак ли казахте? — Доминик беше излязла от банята и стоеше на вратата. Лицето й беше бледо и в нея сякаш имаше нещо неземно. Контурите на слабото й тяло в червена рокля се бяха очертали на отворената врата. — Художникът?

Том и Арчи се спогледаха.

— Чувала си за него? — Дори Кърк беше смаян от поредния пример на енциклопедичните й познания за пазара на произведения на изкуството.

— Само името му.

— Откъде?

— През последните три години от живота си баща ти упорито търсеше картини на Белак.

— Какво?!

— Беше му станало мания. Убедена съм, че го спомена пред теб веднъж, за да види дали ще му помогнеш. Накара ме да претърся множество бази данни, файлове с вестници и списъци от търгове, за да открия нещо, но така и не успях. Накрая мисля, че се отказа.

— Ето откъде съм чувал името Белак — рече Кърк и бавно поклати глава.

— Но защо е искал да колекционира творбите му, по дяволите? — попита Арчи и вдигна снимката на картината от синагогата, за да наблегне на въпроса си.

— Не да ги колекционира — поправи го Доминик. — Търсеше една определена картина. Портрет на момиче. И каза, че това е ключът.

— Ключът за какво? — попита Арчи.

— Не знам — отвърна тя и сви рамене.

— Но Ренуик очевидно знае — огорчено отбеляза Том. — И сега ме дразни. Показва ми колко близо е до намирането на картината.

— Точно затова не трябва да му позволяваш да те въвлича в щуротиите си — заяви Арчи. — Оставил ги е в хладилника, за да се опита да те накара да се хванеш на въдицата. Ще изхвърлим ръката и ще се престорим, че не се е случило нищо.

— Нищо ли? — възрази Доминик. Очите й блеснаха. — Не можем да скрием такова нещо, Арчи. Някой е бил убит и може би сме в състояние да направим нещо.

— Вероятно. Но познавам Касий. Това е поредната му извратена игра. Късно е да помогнем на стареца с отрязаната ръка, но можем да помогнем на себе си. Том? Какво правиш?

— Обаждам се на Търнбул — отвърна Кърк. Вече бе вдигнал телефона и вадеше от портфейла си листчето с номера на агента.

— Не чу ли какво казах?

— Чух какво казахте и двамата. Доминик е права. Не можем да премълчим такова нещо.

— Ренуик си играе с теб. Не му обръщай внимание.

— Не мога, Арчи. Баща ми е замесен. И ако Ренуик иска нещо, което е търсил баща ми, няма да седя със скръстени ръце и да го оставя да го намери пръв. Няма да му позволя да ме прави на глупак. Не и отново.

Планина Черни борове, близо до Малта, щата Айдахо

5-и януари — 15:30

Виджиано и Бейли забързаха между дърветата надолу, препъваха се непохватно, когато краката им затъваха в снега и се закачаха в скрити храсти. Най-после стигнаха задъхани до предната врата, където ги посрещна един от хората на Васкес. Беше махнал маската и шлема си. Лицето му беше безизразно.