Джеймс Туайнинг - Черното слънце

Прав Търнбул изглеждаше дори по-дебел, отколкото в колата предишния ден. Огромният тъмносин шлифер не прикриваше пълнотата му. Тежките гънки се бяха опънали на корема му като палатка.

— Благодаря, че дойдохте — каза Търнбул и протегна ръка. Този път Арчи и Том я стиснаха, макар че Арчи не скри нежеланието си. Търнбул обаче не обърна внимание на това. — И за помощта.

— Все още не ти помагаме — заяви Кърк.

— Е, поне за това, че ми дадохте ръката. Можехте да се отървете от нея. Други биха го направили.

И хвърли поглед към Арчи.

— И какво сега? — безцеремонно попита Арчи.

Кърк се усмихна. Винаги можеше да се разчита на Арчи да пристъпи направо към въпроса.

— Сега ще се срещнем с Елена Вайсман, дъщерята на жертвата.

Търнбул отвори портата и тримата тръгнаха към вратата. Нямаше звънец, а голямо месингово чукало с формата на лъвска глава. Търнбул почука и зачакаха търпеливо. Накрая чуха приближаващи се стъпки и видяха сянка зад матираното стъкло.

Вратата се отвори. На прага стоеше поразително красива жена на около четиридесет години. Беше с катраненочерни коси, вдигнати на кок с две червени лакирани пръчици в същия нюанс като червилото и лака на ноктите й. Въпреки че си беше сложила пудра, която придаваше на кожата й свеж бронзов загар, гримът не можеше да скрие тъмните сенки под очите й, загатващи, че не спи добре. Беше облечена елегантно — черна плетена жилетка, бяла блуза и черни панталони. Обувките й бяха италиански, при това скъпи.

— Да? — Жената излъчваше обаяние. Гласът й беше висок, а държането — малко надменно. Том се запита с какво ли си изкарва прехраната.

— Госпожице Вайсман, аз съм детектив инспектор Търнбул от столичната полиция. — Той извади значка. Том забеляза, че не е същата като онази, която им беше показал предишния ден. Търнбул несъмнено имаше пълно със значки чекмедже и можеше да избира в зависимост от ситуацията. — Искаме да поговорим за баща ви.

Жената се изненада.

— Но аз вече говорих с…

— Това са моите колеги, господин Кърк и господин Конъли — прекъсна я Търнбул. — Може ли да влезем?

Тя се поколеба за миг, после отстъпи встрани.

— Да, разбира се.

В къщата миришеше на лак за дърво и препарат за почистване на подове с ухание на лимон. Опушените правоъгълници на стените показваха местата, където доскоро е имало окачени картини. Контурите им се бяха запазили там, където четиридесет години бяха предпазвали тапетите от въздействието на мръсния лондонски въздух.

Елена Вайсман ги покани във всекидневната. Канапето и двете кресла бяха покрити с големи бели чаршафи. В отсрещния ляв ъгъл бяха натрупани няколко кашона с лепенки на капаците. В стаята нямаше нищо друго. На месинговата релса над прозореца висяха халки, но завесата беше изчезнала.

— Извинявам се за бъркотията — каза тя, смъкна чаршафите и покани гостите да седнат, — но трябва да се върна в Бат. Занимавам се с недвижими имоти там. Докато не се решат юридическите и данъчните въпроси, трябва да опразня къщата. Казаха ми, че ще дадат трупа за погребение чак след няколко седмици. — И погледна Търнбул укорително.

— Тези въпроси винаги са трудни — внимателно каза той, докато се настаняваше на канапето до нея. Том и Арчи седнаха на креслата срещу тях. — Разбирам тежкото ви положение, но трябва да търсим равновесие между потребностите на семейството и необходимостта да заловим виновниците.

— Да, разбира се. — Тя кимна и преглътна.

Кърк имаше привилегията, че е прекарал детството си в страна, която одобрява откритата изява на човешките чувства, и оцени типично английския й стремеж да потисне скръбта си, да запази достойнство и да се владее пред непознати. За секунда му се стори, че тя ще се предаде и ще се разридае, но Елена Вайсман очевидно беше горда жена, и мигът отмина. Тя отново вдигна глава. Очите й блеснаха предизвикателно.

— Та какво искате да ме питате?

— Баща ви говорил ли ви е за живота си в Полша? — попита Търнбул. — В Аушвиц?

Елена Вайсман поклати глава.

— Не. Много пъти се опитвах да го накарам да говори за това. Исках да разбера какво се е случило и как е било, но той все повтаряше, че не можел да ми каже нищо. Бил заключил преживяното в тъмен ъгъл на съзнанието си и не искал да го поглежда. По някакъв начин това ми казваше всичко, което трябваше да знам.

— А татуировката на ръката му? Затворническият му номер. Показвал ли ви го е?

Тя отново поклати глава.

— Разбира се, от време на време го виждах. Той се чувстваше неудобно и винаги носеше ризи с дълъг ръкав, за да го скрие. Знам, че други оцелели смятат номерата за символ на страданията си и с гордост ги показват, но баща ми не беше от тях. Той беше много затворен. Загубил е цялото си семейство в лагера. Мисля, че искаше да забрави този период от живота си.