— Чудесно. Надявам се, че обичаш морски костур. Сутринта го купих от пазара.
— Звучи добре.
Доминик седна до бара, който отделяше кухнята от всекидневната, и завърза на опашка златистите си коси. Беше красива, както винаги. Очите й бяха светлосини, а устните — алени.
Кърк не можеше да проумее какво я привлякло към търговията с произведения на изкуството. За разлика например от него, родителите й не бяха в бизнеса. Майка й беше учителка, а баща й — данъчен инспектор в един швейцарски кантон. Дарбата и интересите й бяха по-скоро дарове на природата, отколкото резултат на целенасочено влияние.
Доминик със сигурност виждаше нещата така и особено един случай беше затвърдил тази представа в съзнанието й. Едва десетгодишна тя беше избрала две ръчно изрисувани чинии от кашон със съдове втора употреба на селски панаир.
Била убедена, че са ценни, и извадила душата на баща си, докато той с нежелание се съгласил да я закара в Женева, за да се срещне с търговец, когото бегло познавал от училище. Оказало се, че интуицията й е вярна. Търговецът бързо разпознал находката й като две от триста и няколкото изчезнали чинии от сервиза „Флора Даника“, поръчан през 1790 година от датския крал Кристиян VII за подарък на руската императрица Екатерина II. За изумление на баща й, продажбата им на датското правителство донесла на Доминик равностойността на половингодишната му, спечелена с много труд заплата. И оттогава тя се занимаваше само с антики.
— Какво има? — попита Доминик.
— Моля? Нищо. Защо питаш?
— Просто ми се виждаш малко разсеян.
Том не беше споменал за следобедната среща с Търнбул. Нямаше причина да го прави, пък и не искаше отново да си припомня разговора за Ренуик. Раните все още не бяха заздравели.
— Нищо ми няма.
— Питах се дали не се дължи на… Ами, нали се сещаш. Заради днес.
Кърк я погледна озадачено.
— Какво за днес?
— Рожденият му ден.
— Чий рожден ден?
— На баща ти, Том.
Съзнанието му възприе думите й едва след няколко секунди. Той се наведе над плота и се втренчи в краката си, после погледна Доминик в очите.
— Бях забравил. — Кърк не можеше да повярва, макар че се запита дали подсъзнателно не е потулил в паметта си информацията наред с другите спомени от детството си. Така беше по-лесно. Помагаше му да не е толкова ядосан на света.
— Никога не си ми говорил за него.
— Какво очакваш да кажа? Че го мразех, защото ме обвиняваше за смъртта на майка ми? И че исках да се извини, защото ме изпрати да живея при родителите й, след като тя умря? И че ме изостави, когато най-много се нуждаех от него?
— Мразиш ли го?
— Някога… може би. После обаче осъзнах, че не мога да мразя човек, когото не познавам. Единственото, което ми е неприятно, е, че тъкмо когато започнах да го опознавам и да пробивам черупката му, дъртото егоистично копеле умря. Може би го мразя заради това.
Последва дълго мълчание.
— Съжалявам. Не трябваше да го споменавам — смутено каза Доминик и наведе глава.
— Не, имаш право. Трябваше да си спомня.
— Знаеш ли, понякога той ми липсва. — Гласът й леко потрепери, очите й се изпълниха със сълзи. — Всъщност непрекъснато ми липсва.
— Знам.
Отново се умълчаха. Единственият звук беше бръмченето на хладилника, жуженето на фурната и равномерното потракване на ножа, докато Том режеше гъби. Той неочаквано го хвърли.
— Мисля, че трябва да пийнем нещо. В негова памет. Какво ще кажеш? В хладилника има „Грей Гус“.
— Добре. — Тя се усмихна, избърса с пръсти ъгълчетата на очите си, стана, отиде до хладилника и го отвори…
И изпищя!
Том скочи към нея. Доминик беше закрила устата си с ръка и сочеше хладилника.
И тогава Кърк видя ръка. Човешка. Държеше навито на руло платно.
Планина Черни борове, близо до Малта, щата Айдахо
5-и януари — 15:09
Голямата фермерска къща и разпръснатите около нея постройки се намираха на широка поляна насред гората. До най-близкото шосе водеше черен път, дълъг три мили и широк колкото за една кола.
Виджиано лежеше в снега между дърветата и гледаше през бинокъла. Вече му беше студено и усещаше как влагата се просмуква в коленете на уж водонепроницаемите му панталони. Бейли беше до него, а от другата му страна лежеше шерифът Хенеси.
— Колко човека каза, че има тук? — попита Бейли.
— Между двадесет и двадесет и пет — отвърна Виджиано и се премести, понеже ръцете му изтръпваха. — За всяко семейство има спалня в пристройките. Всички се хранят и седят в главната сграда. Проклети извратени скапаняци! — Усети, че Хенеси се размърда неспокойно до него, и извади радиопредавателя. — Хайде, Васкес, влизай.
Читать дальше