Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— И какво пише в досието?

— Пише, че макар да си известен крадец, си съдействал на специален агент Дженифър Браун да намери пет безценни златни монети, откраднати от Форт Нокс. И по време на разследването си помогнал за разобличаването на Ренуик като Касий и за залавянето на корумпиран агент на ФБР. Успял си да договориш хитра сделка да изчистят криминалното ти досие. И твърдиш, че си станал порядъчен.

— А Ренуик? Какво пише за него?

— Не много повече от онова, което току-що ми разказа. Там е проблемът. Чухме разни слухове, но нищо повече. Престъпният му синдикат се е разпаднал. Ренуик е загубил всичко и се крие.

— От вас?

— От нас, от Интерпол, от янките. Обичайните заподозрени. Но ние не сме единствените.

— Какво искаш да кажеш?

— Засякохме съобщения от група хора, които, изглежда, търсят Ренуик.

— Имаш предвид шифрованите съобщения в „Трибюн“?

— Знаеш за тях? — Изненадата на Търнбул беше очевидна.

— Разбрахме го едва вчера. Имаш ли представа кой ги изпраща?

— Не. Знаем само, че започнаха да се появяват преди около година.

— Който и да го търси, не ме интересува — заяви Кърк. — Открият ли го, ще ни направят услуга. Желая им успех.

— Ще рискувам да се изразя с клише, но няма нищо по-опасно от хванато в капан животно. Това може да го накара да извърши безумни, отчаяни действия, за да избяга. Ето защо сме обезпокоени, че Ренуик е забелязан с Хехт. Кристално острие е фанатична секта, прибягваща до насилие, решена на всяка цена да възстанови Третия райх. Каквото и да замислят заедно, новината не може да е добра. За никого.

— Какво очакваш да направя?

— Искаме да ни помогнеш. Ти познаваш Ренуик по-добре от всеки друг, познаваш и характера, методите му и света, в който той действа. Трябва да разберем върху какво работят двамата с Хехт, преди да е станало късно. Предлагам да започнеш с убийствата в болницата.

Том се засмя и поклати глава.

— Съжалявам, но аз издирвам откраднати произведения на изкуството, а не откраднати ръце. Никой не иска повече от мен Ренуик да бъде спрян, но няма да се замесвам. Приключих с това.

— Аз също — обади се Арчи и плесна по седалката, за да наблегне на думите си.

— Колко време мислиш, че ще мине, преди Ренуик да реши да те потърси и да си разчисти сметките с теб?

— Проблемът е ваш, не мой — заяви Кърк. — И това определено не е убедителна причина да направя друго, освен да подмина кашата, в която сте се забъркали, без да усложнявам нещата. Не вярвам на ФБР. Никога не съм ви вярвал и няма да ви повярвам.

Настъпи дълго мълчание. Търнбул се вторачи в него, после се обърна и тежко въздъхна.

— Вземи това. — И му подаде през рамо някакво листче, без да го поглежда. На листчето беше написан номер. — В случай че промениш решението си.

Колата намали и спря. Вратите се отвориха и Том и Арчи слязоха на улицата и замигаха учудено. Бяха до автомобила на Арчи. Скобата на гумата беше махната.

Гринич, Лондон

5-и януари — 13:22

Стаята не се беше променила. Изглеждаше само по-празна без него, сякаш енергията й беше изсмукана. Избелялата кафява завеса, която отказваше да дръпне дори през лятото, беше останала спусната. Тъмнозеленият килим все още бе осеян с кучешки косми и пепел. Грозното бюро от петдесетте години на миналия век не беше преместено от прозореца, а на лавицата над камината продължаваха да блестят трите вулканични камъка, които бе донесъл от склоновете на Етна, когато бил на сватбено пътешествие с майка й преди много години.

Елена Вайсман зърна отражението си в огледалото и трепна. Въпреки че беше на четиридесет и пет и изглеждаше по-млада, знаеше, че през последната седмица се е състарила с десетина години. Зелените й очи бяха подпухнали и зачервени, лицето й беше уморено, бръчките на челото и около очите и бяха станали по-дълбоки. Обикновено безупречно направената й коса беше разрошена и за пръв път, откакто се помнеше, не си беше сложила грим. Мразеше да изглежда така.

— Заповядай, мила. — Най-добрата й приятелка Сара влезе с две чаши чай.

— Благодаря — отвърна Елена и отпи малка глътка.

— Всичко трябва да се опакова, нали? — попита Сара; опитваше се да говори делово, но лицето й издаваше възмущение от състоянието на стаята.

До стените, камината, креслата и навсякъде, където имаше място, бяха натрупани купчини книги, списания, периодични издания и бюлетини с различна форма, размери и цветове. Някои книги бяха стари, с кожени корици с избелели златни букви, а други — нови и лъскави.