Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— И сега може би мислиш, че малката ти хитрост ти дава правото на място на главната маса?

— Работата е по-голяма, отколкото някаква стара картина. Усещаме го. Искаме дял от онова, което целиш.

— А аз какво ще получа?

— Ръката и каквото мога да ти кажа.

Настъпи мълчание, Ренуик обмисляше предложението на Хехт. Чашата с виното му издаваше звуци на погребална камбана, докато ритмично потракваше по стъклото с големия златен пръстен с печат на кутрето си.

— Къде е ръката?

— В Лондон. Едно мое телефонно обаждане може да я докара тук или да я унищожи. Ти решаваш.

Ренуик сви рамене.

— Добре. Ще делим осемдесет на двадесет. — Нямаше намерение да дели нищо, но знаеше, че Хехт ще се усъмни, ако не се опита да преговаря.

— Петдесет на петдесет.

— Не ставай нахален, Йохан — предупреди го Ренуик.

— Тогава шестдесет на четиридесет.

— Дадено. — Ренуик кимна сковано.

Хехт извади мобилния си телефон.

— Къде я искаш?

— Аз ще отида в Лондон. — Ренуик се усмихна криво. — Нещата там вече са задвижени. Може дори да успеем да използваме смъртта на Вайсман, за да увеличим шансовете си за успех.

— Все още не си ми казал за какво става дума.

— Искам да говоря с Дмитрий. Той трябва пръв да научи онова, което имам да кажа.

Хехт се наведе над масата и леко повиши тон:

— Дмитрий ще говори с теб, след като аз проверя историята ти. Ако ще сме партньори, той се нуждае от нещо повече от обещания.

Ренуик сви рамене.

— Добре. Ще, ти кажа каквото е необходимо да знаеш, но нищо повече. Всичко ще трябва да изчака Дмитрий. Съгласен ли си?

— Да.

Ренуик взе червеното пликче до себе си и бръкна вътре. Ръката на Хехт се стрелна към гърдите, където държеше пистолета си.

— Внимавай, Ренуик. Без номера.

— Спокойно де.

Ренуик извади локомотивче, сложи го на масата и го бутна към Хехт. Миниатюрните бутала весело се завъртяха, докато локомотивчето се плъзгаше по покривката. Блъсна се в чинията на Хехт, изтрака и спря.

— Какво е това? Някаква шега? — подозрително попита Хехт.

— Не.

— Но това е влакче.

— Не влакче, а влак. И не какъв да е, а златен.

Пазар „Бъро“, Лондон

5-и януари — 15:03

— Какво общо има той с това?

Гласът на Том беше гневен и несигурен. Не можеше да говори, нито дори да си помисли за Хари, без да си спомни колко много от себе си бе загубил в деня, когато най-после откри истината. Имаше чувството, че животът му изведнъж е разобличен като безкрайна лъжа.

— И ние искаме да знаем.

— Какво ви е известно?

— Не толкова много като на теб — отвърна Търнбул, — като се има предвид, че ти и скъпият стар чичо Хари бяхте почти като баща и син.

— Ще се изненадаш — огорчено каза Кърк. — Хари Ренуик, когото познавах, беше ексцентричен човек. Интелигентен, забавен, добър и грижовен. — Тонът му малко омекна при спомена за оръфания стар бял ленен костюм на чичо Хари. За разлика от баща му, той нито веднъж не забрави рождения му ден. — Хари Ренуик, когото познавах, беше мой приятел.

— И ти си бил подведен като всички останали и не си заподозрял истината? — недоверчиво попита Търнбул.

— Защо ме разпитваш за всичко това, след като очевидно вече знаеш отговора? — троснато попита Кърк. — Не искам да говоря за Хари Ренуик.

— Тогава ми разкажи за Касий — настоя Търнбул. — Кажи ми какво знаеш за него.

Том пое дълбоко дъх и опита да се успокои.

— Всеки в занаята познаваше Касий. По-скоро беше чувал за него, защото доколкото ми е известно, никой не го беше виждал. А онези, които го бяха виждали, не бяха живи.

— Той беше безмилостен убиец — обади се Арчи. — Неговите хора имаха пръст във всяко престъпление в света на нелегалната търговия с произведения на изкуството. Кражби, фалшификации, обири на гробове, контрабанда. И ако не му играеш по свирката… Чувал съм, че веднъж извадил очите на един човек с писалка, защото не удостоверил автентичността на фалшива картина на Пизанело, която се опитвал да продаде.

— Никой не предполагаше, че Касий е чичо… Искам да кажа Ренуик.

— Говорил ли си оттогава с него?

Том се изсмя.

— Последния път, когато го видях, той се опита да ме застреля, но аз му отрязах ръката с вратата на един трезор. Оттогава не си говорим.

— Да, прочетох в досието на ФБР какво се е случило в Париж — каза Търнбул и Том го погледна изненадано. — Ако искаш, вярвай, но от време на време обменяме информация с нашите американски колеги — с кисела гримаса обясни той. — Особено сега, когато Ренуик е на първото място в списъка ни на издирвани престъпници.