Дейвид Ангстън - Златният дявол

— Радвам се, че съм тук — отвърнах. Чукнахме се и пихме.

Очите му бяха с черни ириси и много червени жилки. Виждах всяка пора на лицето му. Имаше мек дрезгав глас и се налагаше да крещи, за да надвика музиката.

— Кажи ми, амиго, какво те води в Пуерто Валарта?

— Търся един човек — казах и зарових в портфейла за снимката. — Търся брат си — и му подадох фотографията.

Той задържа поглед на нея по-малко от секунда, преди да ми я върне.

— Защо го търсиш тук?

Оставих снимката на бара и посочих към „Харлея“.

— Обичаше моторите. Не знам. Май навсякъде другаде вече търсих и не можах да го намеря.

— Може би брат ти не иска да бъде намерен — каза той.

Отпих отново от питието си.

— Защо да не иска да бъде намерен?

Той сви рамене и ми отговори с нов въпрос.

— Защо според теб брат ти е дошъл в Пуерто Валарта?

Добър въпрос. Но той май задаваше прекалено много добри въпроси.

— Виждал ли си го? — попитах.

— Не — отвърна той. — Не съм. — Сложи си тъмните очила и се загледа в претъпкания бар. — Може би брат ти е мъртъв.

Щракна с пръсти към Силвия и тя моментално напълни чашите ни. Бях толкова поразен от това, което каза, че не успях да осъзная, че съм вече на трето питие. Обърнах го все едно беше вода.

— Казваш, че брат ми може да е мъртъв?

— Брат ти някога говорил ли ти е за Пунта Пердида?

— Пунта какво?

Той безмълвно отпи от питието си.

— За какво говориш? — попитах го аз.

— Nada — отвърна. Бях отговорил на въпроса му.

— Защо мислиш, че брат ми е мъртъв?

Той сви рамене.

— Търсиш го, а не го намираш. Не е тук. Така че според мен е възможно да е мъртъв.

Силвия напълни отново чашата ми, като направи гримаса.

— Но ти не знаеш нищо за брат ми. — На лицето му за миг се изписа разсеян вид, след това отново стана съсредоточено и ясно. Опитах се да зърна очите му зад очилата, но виждах само собственото си отражение. Все едно говорех на себе си в огледалото или на Дан в черна дупка. Напълно изгубих представа къде съм.

— Не, нищо не знам — каза той. Пийваше си и гледаше тълпата. Тенеси Уилямс танцуваше с друг мъж. „Vagos“ се бяха развихрили.

Забелязах, че чашата в ръката ми е празна. Кога бях гаврътнал шота? Защо този непознат ме черпеше?

— Кой си ти? — попитах. Лицето му моментално стана съсредоточено. Кожата му беше истинско минно поле от пори, във всяка от която имаше черна точка. — Какво знаеш за брат ми?

Той се извърна бавно към мен и свали очилата си на носа. Очните му ябълки приличаха на зли планети с черни полярни шапки, от които изтичаха кървави реки. Наведе се към мен и прошепна:

— Знам, че обича да свири на моята пината.

Примижах към обсипаното му с кратери лице, което пак стана разсеяно.

— Какво каза?

Той повика Силвия и я помоли нещо. Тя се пресегна под бара и извади бейзболна бухалка, която подаде на каубоя.

Нещо ми притрепери под лъжичката и краката ми се подкосиха.

Каубоят се обърна към хората в бара, вдигна бухалката във въздуха и заплашително я развъртя над главата си.

— Vagos! — крещеше той. — Vagos!

За миг прикова вниманието на всички. Тенеси спря да танцува, а пиещите замръзнаха на местата си. Каубоят им крещеше на дрезгав испански и не спираше да върти бухалката над главата си. Долових само някои от думите му: Yanqui, amigos и porko или puerco. Това последното изтръгна силен вик от тълпата. Лицата им грейнаха очаквателно и насочиха погледи към мен.

Аз бавно се отдръпнах от бара. Не исках да ме вържат и пребият. Обмислях бягство към вратата, но каубоят насочи бухалката към мен и насърчи „вагосите“ да се присъединят към забавлението. Те нетърпеливо се скупчиха около мен и започнаха да затягат кръга от изригващи бира гърла, обсипани с капси кожи и чорлави бради. Дори жените се присъединиха към тях. Месести мутри с изгнили зъби, полунатряскани алкохолици и наркомани с изпъкнали вени се пулеха трескаво пред мен. Един от тях придърпа стол от бара към центъра на помещението. Каубоят ме бутна нататък с бухалката като с остен.

Канеше се да ми покаже какво се бе случило на Дан. Щеше да ми пръсне мозъка с бухалката.

Точно тогава от кухнята излезе масивна мексиканска лелка, която носеше поднос с прасенце. Прасето беше направено от ярка розова хартия.

Тълпата закрещя, а аз си отдъхнах с облекчение.

Някой захвана мариачи песен. Звуци от тромпет заехтяха във въздуха. Песента трябваше да е любима на „вагосите“, защото ги накара да полудеят. Те се хилеха, мучаха и размахваха чаши, докато жената с огромните тресящи се цици се изкачи на разнебитения стол и закачи прасето за една греда под покрива.