Дейвид Ангстън - Златният дявол

— Знаеш ли нещо за Los Vagos? — попитах.

Той кимна.

— Si, Vagos. — И каза нещо на испански, което не разбрах. Отблъсна се от земята и продължи спускането по хълма. Преди следващата пресечка моторът се събуди. Той зави и се върна при мен.

— Señor — каза и потупа седалката зад себе си.

— Ще ме закараш ли до Los Vagos?

Пак каза нещо, което не можах да разбера. Качих се зад него на мотопеда и веднага видях, че мястото за ключовете зееше разбито. Изведнъж си представих как бягам с това момче от мексикански затвор за Коледа. Докато се чудех за какво да се хвана, той потегли. Инстинктивно го сграбчих през кръста. Беше само кожа и кости.

Така подскачахме по паветата, че се зачудих дали не беше по-добре да вървя пеша. Държах се здраво за мършавия мотоциклетист. Плешивите малки белези на черепа му подскачаха лудо пред погледа ми. Приличаха на малки бледи лица със зъби или на две зашити очи.

Изкачвахме се и се спускахме още четири пресечки. Започнах да се притеснявам. Къде беше това място? Може хлапето да не е разбрало. Когато зави по натоварена двулентова улица, се зачудих дали не съм жертва на отвличане.

— Къде е Los Vagos? — извиках аз в свистящия покрай нас въздух.

— Si, si — успях да чуя само.

Така пътувахме няколко километра. Това е лудост, помислих си и извиках:

— Би ли спрял!?

До ушите ми долетя неразбираем испански. Момчето продължаваше да кара. Помислих си дали да не скоча. Карахме само с около 40–50 километра в час, но покрай нас имаше натоварен трафик, много камиони и само една кола. Зад нас се движеше автобус. Реших засега да остана в готовност.

На кръстовище с развален и стърчащ безполезно светофар, той отби от пътя към прашен паркинг зад изоставен павилион за сандвичи и автосервиз със спуснати за през нощта капандури. Пред нас имаше дълга дървена барака с реклама на бира „Текате“ на прозореца, а отвътре се носеше мексиканска музика. На паркинга около нас бяха оставени 5–6 трошки, няколко кални пикапа и множество мотори.

— Los Vagos — каза момчето и кимна към бараката. Слязох от мотора и огледах мястото. Освен светещата реклама на бира на прозореца, нищо друго не подсказваше какво има вътре. Но като видях моторите, веднага осъзнах не само какво е това място, но и защо старецът от аптеката ме бе пратил тук.

На снимката Дан беше на „Харлей“. Това беше мексикански рокерски бар.

Момчето все още стоеше върху угасналия мотор и чакаше да види какво ще направя. Аз понечих да се кача обратно зад него.

— Върни ме — казах. — Por favor.

Точно тогава мексиканец с огромно шкембе блъсна вратата и излезе навън, следван от върлинест пират със сива брада и обеца на ухото, чиято дълга коса беше прибрана в черна кърпа, здраво пристегната през челото му. Дебелакът извади запалка и запали ръчно свита цигара, а когато ни видя до жалкия ни малък мотопед, започна да се смее и да се шегува с пирата на испански. Докато залитаха, все още заливайки се от смях, и търсеха мотора си, видях на гърба на коженото яке на дебелака пришита емблема. На нея имаше черепи, пламъци и колело с крило, а на горната страна със зелени орнаментирани букви беше изписана една дума: Vagos.

Vagos беше името на рокерската банда.

— Да се махаме оттук — казах.

Хлапето заобръща мотопеда. Тогава ме удари миризмата на марихуана.

— Чакай — помолих го.

Двамата вече бяха яхнали грамаден „Харлей“ и си подаваха ярко горящия джойнт, който дебелакът запали. Сетих се за Дан и неговия „Мото Гуци“, за приятелите му контрабандисти от Каракас, колумбийския кокаин и времето в затвора.

Рокерите все от някого си купуваха дрогата. А този някой, мислех си аз, може и да е Дан.

Хвърлих пак поглед към бара.

— Какво ще кажеш? — попитах хлапето. — Искаш ли да влезем? — Имах нужда от кампанията на Черепа, нищо че беше само на 12 години.

Погледна бара, после пак към мен и поклати глава: „No“.

— Добре, амиго 9 9 Амиго (исп.) — приятелю. — Б.р. — казах му. — Тогава ме изчакай тук.

Той продължаваше да ми се пули насреща, докато не бръкнах в портфейла си за малко песос. Без да ги брои, ги мушна в джоба си и кимна.

— Дръж мотора включен — казах му. — Няма да се бавя.

Мелодиите, леещи се от бара, не бяха обичайните ранчеро или мариачи, които ехтяха навсякъде из Мексико. Приличаше на мексикански плажен рок с насечен ритъм и испански текст — надрусани латиноамерикански „Бийч бойс“. Когато пристъпих прага, така гърмеше, че не чувах нищо друго, нито дори набития мъж, който ми крещеше нещо на испански и ръкомахаше с плискаща се чаша алкохол в ръка. Имаше чорлава брада, заплетена коса и дълги като на жена мигли, ризата му беше широко разтворена, на гърдите му подрънкваше дебела златна верига. Като изключим затворническите татуировки по ръцете, приличаше на пиян Тенеси Уилямс. Гаврътна чашката и ме сграбчи за ризата, но бързо я пусна, когато дребна синьорита на половината на него се шмугна между нас и прокара ръце по косматите му гърди, после подръпна веригата на врата му като повод и го целуна по устата. Той я сграбчи за косата и отметна главата й назад, за да види по-добре лицето й.