Дейвид Ангстън - Златният дявол

— Росита?

Тя се усмихна, хвана го с две ръце за брадата и го притегли към отворената си уста. Колкото и да ми беше интересна чаровната му романтична авантюра, се възползвах от възможността бавничко да се измъкна. Промъквах се през шумната тълпа незабележимо, ако това въобще беше възможно, при положение че бях единственият бял като сняг гринго в помещението.

За да си поръчам питие, което ми се струваше единственото разумно нещо при тези обстоятелства, трябваше да махам с ръце през цяла кохорта набраздени с белези рокери и придружаващите ги проститутки. Всеки рокер беше по-набразден от другия, а всяка проститутка — по-грозна от предишната. До този момент не бях виждал тлъсти мексиканци, може би защото те се наливаха непрекъснато в такива дупки.

Барманката, набита жена с широки рамене, две плитки и неизтриваема гримаса на лицето, не ми обърна никакво внимание поне десет минути, след като си бях пробил път до бара. Сигурно си мислеше, че ако достатъчно дълго се прави на ударена, ще се върна обратно в пиянската компания, от която съм се отклонил. Или пък че ще оглушея от силната музика, нещо, което със сигурност се беше случило вече с нея. Тъкмо се канех да се откажа, когато тя се приближи и сложи пред мен на бара мръсна чаша с бистра течност.

На озадачения ми поглед отговори с кимване към мексикански каубой, който седеше сам в далечния край на бара. Каубоят носеше тъмни очила, закопчана догоре черна риза и болеро със сребърна тока във вид на кравешки череп. Над мургавото му, гладко избръснато лице имаше черна филцова каубойска шапка с тюркоазени мъниста по периферията. Приличаше на красива кънтри звезда, току-що получила третото си „Грами“ в Лос Анджелис. Докато се чудех какво прави тук и защо ме черпи, вдигнах чашата и кимнах за благодарност. Той докосна шапката си с палец и показалец, направи го бавно и изискано точно както би го направила една кънтри звезда.

Отпих от тайнственото питие и веднага го познах. Брат ми беше споменавал за рейкила в една от картичките се, като хвалеше халюциногенните й качества и замъгляващата разсъдъка сила, затова бях поръчал по една на момчетата в първата ни вечер в Пуерто Валарта. Бяхме толкова доволни от резултата от първото питие, че обърнахме по още три, преди да се откажем и да се върнем към бирата. Но вече беше прекалено късно. Рейкилата не прощава. Представлява някакъв мескалинов дестилат от кактус. Благодарение на нея се роди нова кръчмарска поговорка, че действа на човешкия мозък така, както чукът на пирона. След трите малки питиета онази вечер ние си тръгнахме от града в замъглен делириум и се строполихме безчувствени на осеяния с боклук плаж. Събудихме се дванайсет часа по-късно под парещото слънце, заобиколени от насекоми.

Някои уроци обаче се учат чрез повторение на грешките. Има нещо трансцендентно в чаша рейкила, някакво тайнствено качество, което изпълва пиещия с чувство на вечно благополучие и усещане за божествено всемогъщество. В същото време зарежда скучния свят с повишен интензитет, на границата с психозата. В един миг загасеният фас във вонящия пепелник може да ти прилича на адска миризлива гъба, а в следващия — на славен златен райски трон. Посръбвах от безценното, но и пагубно питие, бумтящият плажен рок пулсираше в главата ми. От стълба цигарен дим се протегна невидима ръка, която ме прегърна, а покритият с раиран линолеум бар заплува като нарисувана река в анимационен филм на Дисни.

Отново започнах да гледам оптимистично на нещата.

Чаша рейкила беше всичко, от което имах нужда. След миг щях да извадя снимката на Дан върху „Харлея“ и да разбера дали тези дебели щастливи хора случайно не са го виждали скоро. Чувствах се съвсем на място в рокерския бар. Все едно целият свят беше измислил конспирация, за да ме доведе тук, сякаш на всичките ми въпроси скоро щеше да бъде отговорено. Трябваше просто да поостана още малко, за да видя брат си Дан да се носи по претъпкания дансинг с мексиканска проститутка под едната ръка и бутилка рейкила в другата.

Вече почти го чувах да крещи в ухото ми: „Амиго!“

Обърнах се и видях мексиканския каубой с черната шапка и тъмните очила. В първия миг не го познах, защото си беше свалил шапката и очилата и защото не беше толкова хубав отблизо. А и евтиното тупе съвсем разваляше работата.

— Сеньор — казах. — Благодаря за питието. — Вдигнах чаша, докато изричах това, и той видя, че тя е празна.

— Силвия! — извика към барманката. Тя моментално наля още два шота рейкила. — Добре дошъл в Мексико! — каза и вдигна чаша.