Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Бързо — каза той и ни направи знак да го последваме.

После скочи през прозореца и аз се втурнах след него. Вторият етаж не беше толкова високо, а под прозореца беше натрупан един метър сняг. Изгубих равновесие при приземяването и паднах по лице в снега. Коля ме издърпа на крака и избърса снега от лицето ми. Чухме автоматичен откос от залата за съвещания. Миг по-късно Вика скочи навън през прозореца, а от дулото на карабината й се виеше дим.

Затичахме се по-далеч от опожареното полицейско управление. Незапалените улични лампи се извиваха над главите ни като въпросителни знаци. От стария партиен комитет се разнасяха все по-силни викове и аз очаквах във въздуха около нас да запищят куршуми, но това така и не се случи. Пазачите, поставени на входа, явно бяха изтичали вътре, когато бяха чули изстрелите; докато осъзнаят грешката си, ние вече бяхме потънали в мрака.

Скоро стигнахме до края на малкия град. Завихме настрани от пътя и продължихме тичешком през замръзналите ниви, покрай силуетите на изоставени трактори. От Красногвардейск се чуваха форсирани автомобилни двигатели и гуми с вериги, които тежко се търкалят в снега. В неясната далечина пред себе си различавахме черната линия на величествения лес, който очакваше да ни приеме в себе си и да ни скрие от очите на нашите врагове.

Никога не съм бил голям патриот. Баща ми никога нямаше да позволи такова нещо, докато беше жив, а смъртта му направи необходимото това никога да не се случи. Изпитвах много повече привързаност и вярност към Питер, отколкото към нацията като цяло. Но през онази нощ, докато тичахме през неизораните ниви със зимна пшеница, фашистките нашественици бяха зад гърба ни, а пред нас беше тъмният руски лес, аз изпитах прилив на чиста любов към моята страна.

Тичахме право към гората, през замръзналите пшенични класове, под изгряващата луна и звездите, които се въртяха все по-далеч от нас, тичахме сами под безбожното небе.

ЕДИН ЧАС ПО-КЪСНО ПРОДЪЛЖАВАХМЕ да се оглеждаме през рамо и да се ослушваме за превозни средства с вериги, но колкото по-надълбоко влизахме в гората, толкова по-вероятно ни се струваше, че ще успеем да избягаме. Смучехме ледени висулки, които отчупвахме от клоните на боровите дървета, но нощта беше толкова студена, че не можехме да държим лед в устата си дълго време. Чуканчето на пръста ми започна да тупти в ритъма на сърцето ми.

Коля беше разкопчал армейското си палто и беше натъпкал под пуловера си кутията, пълна със слама, така че яйцата да не замръзнат. През последните няколко километра непрекъснато ме удряше по рамото и се усмихваше като луд под откраднатата си пухена ушанка, глупашки завързана под брадичката.

— Ти наистина ми показа нещо там вътре — каза ми той четири пъти поред.

Вече бях убивал хора и германският нож, натъпкан в ботуша ми, беше истинско оръжие, а не просто момчешки сувенир. Може би ще се представя в по-добра светлина пред теб, ако ти кажа, че усещах определена тъга и солидарност с убитите мъже въпреки необходимостта от това насилие. Обсипаното с бенки лице на момчето дълго остана в паметта ми, докато най-сетне не забравих как изглеждаше в действителност и можех да си припомням само спомена за него. Щурмбанфюрерът, който пълзеше към нищото, си остава ярък образ в паметта ми. Мога да изразя с думи всякакви благочестиви неща, за да те убедя, че съм чувствителен човек, и наистина вярвам, че съм чувствителен човек. Но дори при това положение през онази нощ не изпитвах нищо друго освен въодушевление от онова, което бях направил. Бях направил нещо — въпреки всички очаквания, въпреки собствената си дълга история със страха. В крайна сметка убийството на Абендрот нямаше нищо общо с отмъщението за Зоя или елиминирането на ключов офицер от Айнзацгрупен. Бях спасил живота на Коля и Вика. Бях спасил собствения си живот. Топлият ни дъх, който се кълбеше над главите ни, тежкото ни дишане, докато ботушите ни затъваха дълбоко в снега, всяко усещане, което изпитвахме по време на дългото си бягство — и самата възможност да изпитваме нещо, — в крайна сметка се дължеше на това, че когато се бях озовал притиснат до стената, аз бях проявил малко кураж. Най-гордият момент в целия ми живот беше тогава, когато спряхме да си поемем дъх и Вика, след като погледна пръста ми, за да се увери, че кръвотечението е спряло, прошепна в ухото ми:

— Благодаря ти.

В един момент Вика и Коля започнаха да спорят накъде да продължим. Вика сложи точка на спора, като нетърпеливо поклати глава и потегли, без да погледне дали ще я последваме. След историята с Мга аз вече нямах вяра в навигаторските способности на Коля, така че тръгнах след нея. Коля не отстъпи в продължение на цели осем секунди, преди да забърза след нас.