Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Не биваше да позволявам това.

— Добър ход! — провикна се Коля от другия край на масата.

Обърнах се и видях, че и двамата с Вика продължават да ме гледат, така че бързо се наведох обратно към дъската.

Как така бях избран за убиец? Нима Коля вече не ме познаваше? Абендрот трябваше да умре, не се съмнявах в това — и аз исках той да умре още откакто бях чул историята за Зоя.

Без никакво съмнение този човек беше убил хиляди мъже, жени и деца, докато беше следвал настъплението на Вермахта през цяла Европа. От Берлин го награждаваха с лъскави медали за това, че беше екзекутирал евреите, комунистите и партизаните от окупираните държави. Той беше мой враг. Но сега, когато го гледах от другата страна на шахматната дъска, докато въртеше венчалната си халка и мислеше за следващия си ход, аз не вярвах, че съм в състояние да го убия наистина.

Калъфът на ножа се забиваше в глезена ми. Щурмбанфюрерът седеше срещу мен, а яката на куртката му се забиваше в една синя вена отстрани на широкия му врат. Коля и Вика седяха в другия край на масата и чакаха да направя нещо. Като се има предвид колко ме разсейваха всички тези неща, аз успявах да играя прилично. Колкото и да беше безсмислен изходът от тази партия, за мен играта имаше значение.

Седях с лакът на масата, подпрял глава на ръката си, така че да не виждам Коля и Вика. На двайсет и осмия ход преместих пешката на линия „с“ на петото поле — агресивно настъпление. Абендрот можеше да я вземе с две различни пешки — от линия „b“ и от линия, d“. В шаха има едно старо правило, че играчите трябва да се стремят „да вземат към центъра“. Абендрот последва тази класическа стратегия и използва пешката си от линия „b“, като установи надмощието си в средата на дъската. Но точно както Тарраш беше казал: „Винаги поставяйте топа зад пешката, освен когато това е неправилно“, атаката към центъра винаги е добър ход, освен когато не е. Когато приключихме с размяната, всеки от нас беше изгубил по две пешки, броят на фигурите ни все още беше равен, но подобно на човек, който вече е погълнал отровата, но продължава да дъвче печеното месо, без да осъзнава сигурната си смърт, Абендрот не си даваше сметка, че беше допуснал една фатална грешка.

Далеч от мисълта да се предаде, германецът все още смяташе, че е в по-добрата позиция. С приближаването на ендшпила неговата пешка от линия „а“ беше сама в ъгъла на дъската и препускаше към последния ред, където щеше да я превърне в царица и да смаже защитата ми. Абендрот беше толкова посветен на мисията да се сдобие с втора царица, че с радост приемаше новите размени, които му предлагах. Как можеше да изгуби, когато има две царици в атака? Съсредоточен в своята пешка на линия „а“, той твърде късно осъзна, че и аз имах пешка в настъпление в центъра на дъската. В крайна сметка моята пешка от линия, d“ достигна до последния ред с един ход преди неговата пешка от линия „а“. Трудно е да победиш противник, който има две царици — освен ако не се сдобиеш пръв с втора царица.

Абендрот продължаваше да не разбира, че играта беше свършила, но тя беше свършила. Хвърлих поглед към Вика, обзет от глупава гордост при мисълта за неминуемата си победа, и видях как ръката й се скрива под гащеризона. Тя нямаше повече да ме чака да направя нещо, а се канеше да извади ножа си; а Коля беше сложил ръце на ръба на масата, готов да се изстреля на крака и да нападне в същия миг, в който го направи тя. Очите ми се срещнаха с тези на Вика и аз с внезапна яснота осъзнах, че ако остана неподвижен, скоро от разкъсаното й тяло върху издраскания линолеум на пода ще изтече и последната капка кръв.

Докато Абендрот се взираше в дъската и в рядко срещаното стълпотворение от царици, аз се престорих, че се почесвам по прасеца, и бавно пъхнах пръсти в ботуша си. Това не беше прилив на кураж, а точно обратното — моят страх от смъртта на Вика победи всичките ми останали страхове. Абендрот присви очи към своя цар и аз видях как се промени изражението му, когато си даде сметка за истинското си положение. Очаквах загубата да го разгневи. Вместо това лицето му се проясни от усмивка и аз за миг видях какъв е бил като малко момче.

— Това беше прекрасно — каза той и вдигна глава към мен. — Следващия път няма да пия толкова много.

Нещо, което видя в собственото ми изражение, го разтревожи. Той надникна над ръба на масата и видя ръката ми, пъхната в ботуша. Докопах дръжката и най-сетне успях да измъкна ножа от калъфа. Но преди да замахна към него, Абендрот се хвърли напред, събори ме от стола и ме повали на земята, като притисна ръката ми с ножа с лявата си ръка и се протегна за пистолета в кобура си с дясната.