Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Някъде по пътя й разказах истинската причина двамата с Коля да се измъкнем от Питер, да прекосим фронтовата линия и в крайна сметка да се озовем в онази къща под бориките. Говорех тихо, така че Коля да не ме чуе, макар че не можех да си представя кого ще предам с този разказ. Разказах й за дъщерята на полковника, която се пързаляше по замръзналата Нева; за канибалите и зловещите им продоволствия, които висяха от веригите на тавана; за умиращото момче Вадим и неговия петел, който бяхме нарекли Любима; за противотанковото куче, което проливаше кръвта си в снега; и за мъртвия руски войник, който се беше сраснал с леда. Когато приключих с историята, Вика поклати глава, но не каза нищо, и аз се притесних, че съм й казал твърде много.

Докато я гледах как крачеше през гората, мълчалива и неуморна, с полуавтоматичната карабина на рамото, аз си спомних какво ми беше казал Коля предишната сутрин. Войната беше променила всички ни, но въпреки това ми беше трудно да повярвам, че едва седем месеца по-рано е била студентка по астрономия.

— Може ли да те попитам нещо?

Тя продължи напред, без да си прави труда да ми отговори. Нямаше време за нелепи въпроси като „Може ли да те попитам нещо?“.

— Коля казва, че си от НКВД.

— Това ли ме питаш?

— Май да.

— А ти как мислиш?

— Не знам — отговорих аз, но в момента, в който го казах, си дадох сметка, че всъщност знам. — Мисля, че е прав.

— Това притеснява ли те?

— Да.

— Защо?

— Заради баща ми.

Осъзнах, че тя всъщност не знаеше какво се беше случило с баща ми, така че тихо добавих:

— Те го прибраха.

Почти цяла минута вървяхме мълчаливо, докато се изкачвахме по един полегат хълм. Започнах да се задъхвам, а слабостта да се връща в краката ми, докато все повече се отдалечавахме от победата в Красногвардейск.

— Баща ти е бил писател, нали? В такъв случай има голяма вероятност да са го предали другите писатели. Полицаите просто са си вършили работата.

— Да. И тези от Айнзацгрупен също си вършат работата. Естествено, те сами са си избрали да вършат тази работа.

— Ако това променя нещо, те прибраха и моя баща.

— Наистина ли? Писател ли беше?

— Не. Беше от НКВД.

Отне ни почти цял час да се изкачим до върха на хълма и докато стигнем, в краката ми не беше останала никаква сила, но когато излязохме на голото било, аз видях защо Вика беше решила да тръгнем насам. Полумесецът светеше над безкрайните хектари гори и поля, които искряха под покривалото на леда и снега.

— Ето там — каза тя и посочи на север. — Виждате ли?

Далеч отвъд долината в краката ни, от другата страна на хълмовете, които скриваха тъмния хоризонт, към небето се издигаше тънка колона от светлина — толкова ярка, че осветяваше облаците високо над нея. Мощният лъч се раздвижи като блестяща сабя, която сечеше нощта, и аз осъзнах, че гледам прожектор на противовъздушната отбрана.

— Това е Питер — каза ни тя. — Ако се изгубите по пътя към къщи, това е вашата Полярна звезда.

Обърнах се към нея.

— Ти няма ли да дойдеш с нас?

— Край Чудово има един партизански отряд. Познавам командира им. Ще се опитам да се свържа с тях.

— Сигурен съм, че полковникът ще ни даде купони за теб, ако дойдеш с нас. Ние ще му кажем, че си ни помогнала, и той ще…

Тя се усмихна и се изплю на земята.

— Майната им на купоните. Питер не е моят град. Навън имат нужда от мен.

— Гледай да не те убият — каза Коля. — Мисля, че момчето е влюбено.

— Не вървете по пътя, докато се прибирате. И внимавайте откъде влизате в града. Сложили сме мини навсякъде.

Коля протегна ръката си към нея. Вика подигравателно завъртя очи при вида на този официален жест, но все пак я стисна през ръкавицата му.

— Надявам се да се видим отново — каза й той. — В Берлин.

Тя се усмихна и се обърна към мен. Знаех, че никога повече няма да я видя. Когато видя изражението на лицето ми, в нейните вълчи сини очи се появи нещо човешко. Тя ме докосна по бузата през ръкавицата си.

— Не гледай толкова тъжно. Днес ми спаси живота.

Аз свих рамене. Страхувах се, че ако си отворя устата, ще кажа нещо лигаво и глупаво — или още по-лошо, ще се разплача. Бяха минали пет години, откакто бях плакал за последен път, но никога не бях преживявал такава нощ и бях сигурен, че снайперистката от Архангелск ще бъде единственото момиче, което ще обичам през живота си.

Ръката й в ръкавицата все още беше на бузата ми.

— Кажи ми фамилията си.

— Бениов.

— Аз ще те намеря, Льова Бениов. Трябва ми само името ти.