Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Тя се наведе към мен и ме целуна по устните. Устата й беше студена, устните й бяха грапави от зимния вятър и ако мистиците имат право и ние наистина сме обречени да повтаряме до безкрайност жалкия си живот, поне винаги ще се връщам към тази целувка.

Миг по-късно тя вече се отдалечаваше от нас, с наведена глава и ниско нахлупено кепе от заешка кожа, пъхнала брадичка под шала си, дребничка във възголемия си гащеризон под древните борове, които се издигаха от двете й страни. Знаех, че няма да се обърне да ме погледне, но въпреки това продължих да я гледам, докато не се изгуби от поглед.

— Хайде — каза ми Коля, като ме прегърна през раменете. — Имаме да ходим на сватба.

СНЕГЪТ СЕ БЕШЕ РАЗТОПИЛ през деня и отново беше замръзнал през нощта, така че се беше образувала коварна ледена коричка, която хрущеше под краката ни на всяка крачка. Пръстът толкова много ме болеше, че ми беше трудно да мисля за нещо друго. Продължавахме да вървим, защото трябваше да продължаваме да вървим, защото вече бяхме стигнали твърде далеч, за да спрем, но аз не знам откъде черпех силата за всяка следваща крачка. Има някакво място отвъд глада, отвъд изтощението, където времето сякаш вече не спряло, а страданието и тялото като че ли вече не са свързани помежду си.

С Коля не се случваше нищо подобно. Той беше ял също толкова малко, колкото мен, макар че предишната вечер в бараката с неграмотните беше спал по-добре — беше му също толкова удобно, колкото ако беше на пухено легло в хотел „Европа“. Докато аз се влачех на север с наведена глава, Коля разглеждаше пейзажа под лунната светлина, все едно беше някакъв художник, излязъл на разходка. Сякаш цяла Русия беше само за нас. В продължение на цели часове не видяхме никакви други следи от човешко присъствие, ако не се броят изоставените ниви.

На всеки няколко минути той пъхваше ръка под палтото си, за да провери дали пуловерът му е затъкнат в колана на панталоните и кутията с яйцата е на сигурно място.

— Разказвал ли съм ти историята за дворната хрътка?

— Твоя роман?

— Да, но за това откъде идва заглавието?

— Сигурно.

— Не, мисля, че не съм. Главният герой, Радченко, живее в една стара сграда на Василевския остров. Всъщност е къща, построена за един от генералите на Александър, но вече се разпада и в нея живеят осем различни семейства, които се мразят помежду си. Една нощ, посред зима, в двора на къщата влиза едно старо куче, ляга до портата и решава да остане да живее там. Голямо старо куче, с посивяла муцуна и едно ухо, защото другото е било отхапано в някаква битка преди много години. Радченко се събужда късно на следващата сутрин, поглежда през прозореца и вижда кучето, което лежи с глава върху лапите. Става му жал за горкото копеле; навън е студено и няма нищо за ядене. Затова намира някакво парче стар салам и отваря прозореца в момента, в който в църквата започват да бият камбаните по пладне.

— Коя година е това?

— Какво? Не знам. 1883 година. Радченко подсвирква и кучето поглежда нагоре към него. Той му хвърля салама, кучето го изяжда на една хапка, Радченко се усмихва, затваря прозореца и се връща в леглото. Не забравяй, че към този момент не е излизал от апартамента си в продължение на пет години. На следващия ден Радченко още спи, когато в църквата започват да бият камбаните по пладне. Когато камбанният звън затихва, той чува лай под прозореца. И после пак. Най-сетне той изпълзява от леглото, отваря прозореца, поглежда надолу към двора и вижда хрътката, която гледа нагоре към него, с изплезен език, и чака да я нахранят. И Радченко намира нещо, което да хвърли на старото куче, и от този ден нататък всеки път, когато камбаните на църквата ударят по пладне, кучето чака да го нахрани под прозореца.

— Като кучето на Павлов.

— Да — каза Коля малко раздразнено. — Като кучето на Павлов, но поетично. Минават две години. Дворната хрътка вече познава всички, които живеят в къщата, и ги пуска без проблеми, но ако до портата се приближи непознат, старото куче се превръща в кошмар, ръмжи и трака със зъби. Хората от къщата го обожават, то ги пази, вече дори няма нужда да се заключват. Понякога Радченко пропилява по цял следобед, като седи на един стол до прозореца и наблюдава как кучето гледа хората, които минават покрай портата. Никога не забравя за техния ритуал по пладне и се снабдява с разни вкусни неща за ядене, които да подхвърля на кучето. Една сутрин Радченко още е в леглото и сънува прекрасен сън за една жена, на която се е възхищавал като малко момче, близка приятелка на майка му. Камбаните на църквата започват да бият и Радченко се събужда с усмивка, протяга се, отива до прозореца, отваря го и поглежда надолу към двора. Хрътката лежи на една страна до портата, съвсем неподвижна, и Радченко веднага разбира, че кучето е умряло. Не забравяй, че Радченко нито веднъж не го е докосвал, не го е почесвал зад ухото или по корема или нещо подобно, но въпреки това е започнал да обича старото псе и да го смята за верен приятел. Почти цял час Радченко се взира в мъртвото куче и най-сетне си дава сметка, че никой няма да го погребе. Това е улично куче; кой носи отговорност за него? Радченко не е излизал от апартамента си от седем години; от самата мисъл да излезе навън му се повдига, но още по-неприятна е мисълта да остави кучето да изгние на слънцето. Разбираш ли колко е драматично? И той излиза от апартамента си, слиза по стълбите, отваря входната врата на къщата, пристъпва навън на слънчевата светлина — за пръв път от седем години! — вдига голямото куче и го изнася от двора.