Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Застреляхте ме в гъза, идиоти шибани! Наникъде не мога да тръгна!

Държах Коля за ръката, за да му помогна да стои на краката си, той не можеше да отпусне тежестта си на десния крак.

— Трябва да седнеш — казах му аз.

— Не мога да седна. Как да седна, като имам куршум в гъза? Представяш ли си?

— Можеш ли да застанеш на колене? Не мисля, че трябва да стоиш прав.

— Знаеш ли как ще ми се подиграват в батальона? Застрелян в гъза от някакви шибани аматьори, пристигнали направо от поточната линия!

Помогнах му да се отпусне на земята. Лицето му се сви, когато дясното му коляно се блъсна в снега и разтърси целия му крак. Офицерите от окопа сигурно провеждаха някаква импровизирана конференция. Сега към нас се провикна нов глас, по-възрастен и заповеден.

— Останете на място! Ние идваме при вас!

Коля изръмжа.

— Да останем на място, значи. Да, точно това мисля да направя, след като в гъза ми се заби един от вашите шибани куршуми.

— Може да е излязъл от другата страна. Така е по-добре, нали? Ако е излязъл от другата страна?

— Искаш ли да ми събуеш панталоните и да провериш? — попита ме той, като успя да се усмихне със стиснати зъби.

— Да направя ли нещо? Какво да направя?

— Казват да се натиска. Не се притеснявай, аз ще го направя.

Той развърза подплатената си ушанка, свали шапката и я притисна към дупката от куршума. Наложи му се да затвори очи за момент, като дишаше тежко. Когато отново ги отвори, сякаш си спомни нещо; пъхна свободната си ръка под пуловера и извади кутията с яйцата, пълна със слама.

— Прибери я под палтото си — нареди ми той. — Дане замръзнат. И не ги изпускай, моля те.

Няколко минути по-късно видяхме една газка, която се приближаваше към нас — беше бронирана, с дебели зимни гуми и тежка картечница, монтирана отзад на колата. Картечарят държеше широката цев насочена към главите ни, когато колата наби спирачки до нас.

От газката скочиха един сержант и един лейтенант и се приближиха към нас с ръце на пистолетите в кобурите си. Сержантът спря до карабината „МР40“, захвърлена в снега. Разгледа я за момент, после се обърна към Коля.

— Нашите снайперисти са видели германското оръжие. Постъпили са както трябва.

— Снайперисти, така ли ги наричаш? На какво са ги обучавали, да стрелят на хората в гъза?

— Защо имате германско оръжие?

— Той губи кръв и има нужда от помощ — казах им аз. — Не може ли да ни разпитвате по-късно?

Лейтенантът ми хвърли един поглед, а плоското му отегчено лице не изразяваше никаква друга емоция освен лека враждебност. Главата му беше обръсната и не носеше шапка, все едно не забелязваше поривите на студения вятър.

— Цивилен ли си? И ми заповядваш? Мога да те екзекутирам на място за нарушение на вечерния час и напускане на града без разрешение.

— Моля ви. Другарю офицер. Ако останем още дълго време тук, той ще умре от загуба на кръв.

Коля бръкна в джоба си, извади писмото на полковника и го подаде на офицерите. Лейтенантът се зачете в него — отначало с неприязън, но после се стегна, когато видя подписа в долния край на листа.

— Трябваше да кажете нещо — промърмори той.

После махна с ръка на шофьора и картечаря да дойдат да ни помогнат.

— Трябвало да… аз крещях името на полковника, докато вие стреляхте по нас!

— Моите хора са постъпили както трябва. Вие настъпвахте към града с вражеско оръжие, а ние не бяхме предупредени…

— Коля — казах аз и сложих ръка на рамото му.

Той вдигна поглед към мен, като вече беше отворил уста да направи лейтенанта на салата. Но за пръв път през живота си разбра, че сега е моментът да си замълчи. Усмихна се и подигравателно завъртя очи, но после забеляза разтревоженото ми изражение. После проследи погледа ми надолу към снега, в който течеше кръвта му — единият крачол на панталоните му вече беше подгизнал от нея. Окървавеният сняг приличаше на захаросаните череши, които ми купуваше татко от летния панаир.

— Не се тревожи — каза Коля, като гледаше кръвта. — Не е толкова много, не се тревожи.

Шофьорът го хвана под мишниците, а картечарят — под коленете, и двамата го пренесоха на задната седалка на газката. Двигателят продължаваше да работи на празен ход.

Аз се свих между седалката на шофьора и задната седалка до Коля, който лежеше по корем, завит с палтото си, за да го топли. Подкарахме към окопите, а Коля затваряше очи всеки път, когато колата подскачаше от някаква неравност на пътя. Бях взел окървавената ушанка от ръцете му и я притисках към раната от куршума — опитвах се да го правя толкова силно, че да забавя кръвотечението, без да му причинявам болка.