Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Два килограма пушена шунка.

— Петстотин грама черен хайвер.

— Един килограм желирано телешко.

— Чесън и лук… теглото не е отбелязано.

— Един килограм бяла захар.

— Един килограм осолена херинга.

— Варен език, теглото не е отбелязано.

Цяла минута стоях и ги гледах, докато купчината хранителни продукти ставаше все по-висока — всички необходими съставки за легендарно пиршество. Моркови и картофи, оскубани пилета и буркани със сметана, пшенично брашно, мед, конфитюр от ягоди, буркани с ферментирал вишнев сок, консервирани манатарки, масло във восъчна хартия и двеста грама швейцарски шоколад.

Сержантът, който ме ескортираше, прошепна нещо на офицера до Гречко. Полковникът го чу и се обърна към мен. В продължение на няколко секунди остана намръщен, докато се опитваше да се сети откъде ме познава, а на челото му се очертаха дълбоки бръчки.

— Аха — каза той и лицето му се проясни от неочакваната му, прекрасна усмивка. — Малкият мародер! Къде е твоят приятел, дезертьора?

Не знам как реагира лицето ми на този въпрос, но полковникът го видя и разбра.

— Жалко — каза той. — Това момче ми харесваше.

Той зачака да направя нещо, но аз дълго време не можех да си спомня защо съм тук. Когато се сетих, разкопчах палтото си, извадих изпод пуловера си кутията, пълна със слама, и му я подадох.

— Една дузина яйца — казах му аз.

— Прекрасно, прекрасно.

Той подаде кутията на подчинения си, без да я погледне, и махна към деликатесите, натрупани на каменния под.

— Снощи ми доставиха провизии със самолет. Точно навреме. Знаеш ли колко услуги трябваше да похарча за тази сватба?

Подчиненият офицер подаде кутията с яйцата на един от младите войници и отбеляза нещо в списъка си.

— Още една дузина яйца.

Загледах войника, който се отдалечаваше с кутията.

— Вече имате яйца, така ли?

Подчиненият офицер провери в списъка си.

— Вече станаха четири дузини.

— Колкото повече, толкова по-добре — каза полковникът. — Сега ще можем да направим и рибник. Добре, дай на момчето от първокласните купони. Всъщност дай му два комплекта; нека да вземе и купоните на приятеля си.

Подчиненият офицер повдигна вежди, впечатлен от тази щедрост. После извади два комплекта купони от един кожен портфейл и ги разписа. Извади от джоба си мастилен печат, с който ги подпечата, и едва тогава ми ги даде.

— Ще станеш много популярен — каза ми той.

Погледнах купоните в ръката си. Всеки от двата ми даваше право на офицерски порцион. Вдигнах очи към избата. Коля щеше да знае кои реколти са предпочитали Долгорукови, какви бели вина са избирали за есетрата и кои червени са подхождали най-добре на еленското. Или ако не знаеше, щеше да си го измисли. Проследих с поглед войниците, които се качваха нагоре, понесли чували с ориз и дълги връзки дебели наденици.

Когато се обърнах към полковника, той ме гледаше право в очите. И отново разбра какво се четеше по лицето ми.

— Тези думи, които ти се иска да кажеш сега? Не ги казвай.

Той се усмихна и ме плесна по бузата с нещо като искрена топлота.

— И точно това, приятелю, е тайната на дългия живот.

ВЕЧЕРТА НА 27 ЯНУАРИ 1944 година над триста оръдия изстреляха едночасова канонада от бели, сини и червени ракети, така че блестящите им опашки от искри осветиха цял Ленинград, а цветовете на руския трибагреник се отразиха в златния купол на Исакиевската катедрала и всичките две хиляди прозореца на Зимния дворец. Обсадата беше свършила.

Стоях на покрива на блока на Соня, пиех евтино украинско вино заедно с нея и още десетина приятели и вдигах наздравици за Говоров и Мерецков — генералите, които бяха пробили германските линии. Към този момент вече бях в армията повече от една година. Висшестоящите ме бяха огледали, бяха решили, че не им приличам на пехотинец, и ме бяха зачислили в редакцията на армейския вестник „Червена звезда“. Работата ми през първата година беше да помагам на екипите от опитни журналисти, които пътуваха на фронта, като събирам анекдоти и цитати от войниците от различните части, които посещавахме. Носех пушка, но никога не я бях използвал. Отрязаният ми пръст ми пречеше само когато печатах на пишещата машина. В крайна сметка получих повишение и започнах да изпращам в редакцията на „Червена звезда“ свои собствени репортажи, а там един редактор, когото никога не бях срещал лично, ги превръщаше в здрава патриотична проза. Баща ми щеше да ненавижда цялата тази работа.