Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Танковете най-сетне отминаха и ние се изстреляхме напред. Шофьорът здраво беше настъпил газта и имаше сигурна ръка на волана, а освен това познаваше заводите — минаваше напряко зад работилниците за турбини и ускоряваше по изровените алеи край жилищата за работниците, бараки с ламаринени покриви и тумбести кюнци, — но дори на такъв майстор му трябваше време, за да стигне до другия край на огромния заводски комплекс.

— Ето там — каза най-сетне лейтенантът, като сочеше към един тухлен склад, превърнат в местната болница.

Той се обърна на седалката си и погледна Коля. Не можа да види лицето му и обърна въпросителен поглед към мен. Аз свих рамене, за да му покажа, че не знам.

— Дявол да го вземе! — извика шофьорът, като удари по волана и отново наби спирачките.

Един малък локомотив пухтеше по релсите, които минаваха по средата на заводския комплекс, като влачеше вагони, натоварени със скрап за леярната.

— Лев?

— Да?

— Близо ли сме вече?

— Мисля, че сме много близо.

Устните на Коля бяха посинели, а дишането му беше учестено и плитко.

— Има ли вода? — попита той.

— Някой има ли вода? — попитах аз и гърлото ми се сви, докато го казвах, така че прозвучах като изплашено дете.

Картечарят ми подаде една манерка. Развъртях капачката, обърнах главата на Коля настрани и се опитах да излея малко вода в устата му, но тя се разля по седалката. Той успя да повдигне малко главата си и аз излях малко вода в гърлото му, но той се задави и я изплю. Когато се опитах да му дам още, той ми отказа с леко поклащане на главата и аз върнах манерката на картечаря.

Дадох си сметка, че сигурно му е студено, свалих шапката си и я сложих на главата на Коля, като се засрамих, че не се бях сетил да го направя по-рано. Шофьорът ни се беше привел напред на мястото си, прегърнал волана, като нетърпеливо поклащаше глава, докато чакаше. Лейтенантът непрекъснато поглеждаше назад към Коля, все по-притеснен.

— Лев? Харесва ли ти заглавието?

— Кое заглавие?

— „Дворната хрътка“.

— Заглавието е хубаво.

— Може да се казва и просто „Радченко“.

— „Дворната хрътка“ е по-хубаво.

— И аз така мисля.

Той отвори очи, бледосините си казашки очи, и ми се усмихна. И двамата знаехме, че ще умре. Целият трепереше на задната седалка под палтото си, а зъбите му изглеждаха много бели на фона на посинелите му устни. Винаги съм вярвал, че тази последна усмивка беше подарък за мен. Коля не вярваше в божественото или в живота след смъртта; не мислеше, че отива на по-добро място, или на каквото и да било място. Не го очакваха ангели, които да го приберат. Усмихваше се, защото знаеше колко ме е страх от смъртта. Вярвам в това. Той знаеше, че ме е страх, и искаше да ми е поне малко по-лесно.

— Представяш ли си? Прострелян в гъза от собствените си хора.

Искаше ми се да кажа нещо, някаква глупава шега, с която да го разсея. Трябваше да кажа нещо, иска ми се да бях казал нещо, но все още не мога да измисля какво. Ако му бях казал, че го обичам, дали щеше да ми намигне и да отговори: „Нищо чудно, че ръката ти е на гъза ми?“

Дори Коля не можеше да задържи тази усмивка. Той отново затвори очи. И когато проговори отново, устата му беше съвсем пресъхнала и устните му бяха залепнали една за друга, докато се опитваше да оформи следващите си думи.

— Не си го представях така — каза ми той.

УНИФОРМЕНИ ОФИЦЕРИ И ЦИВИЛНИ със строги лица забързано влизаха и излизаха от имението на остров Каменни, като блъскаха входната врата зад белите колони на портика. Зад старото имение се извиваше река Нева, замръзнала и поръсена със сняг, като бяла змия, която се промъкваше през разрушения град.

Гологлавият лейтенант ме ескортира до едно от картечните гнезда пред имението, където зад чувалите с пясък седяха няколко войници и пиеха слаб чай от тенекиени купички. Командващият сержант прочете писмото на полковника, хвърли ми един поглед и ме попита:

— Носиш ли нещо за него?

Аз кимнах и той ми направи знак да го последвам. Лейтенантът се обърна и си тръгна, без да поглежда назад, като нямаше търпение час по-скоро да се измъкне от това, което му беше дошло до главата в тази проклета сутрин.

Накрая открихме Гречко в избата на имението, където бяха държали виното. Всички отлежали бутилки за тържествени случаи отдавна бяха изпити, но стените все още бяха нашарени с рафтове от теракота. Полковникът стоеше до един от своите подчинени офицери, който държеше списък и отмяташе точките от него една по една. Млади войници отваряха дървени касетки с железни лостове, бъркаха в хартията, накъсана за уплътнение, и вадеха консерви, буркани и чували от зебло, като съобщаваха на глас какво беше съдържанието им.