Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Имаш коса — отговорих аз и веднага съжалих за това.

От три години и половина я сънувах — буквално, защото тя крачеше във възголемия си гащеризон през половината от сънищата ми, които си спомнях — и когато най-сетне пристигна наистина, аз не можах да измисля нищо повече от „Имаш коса“?

— Донесох ти подарък — каза тя. — Гледай какво са измислили.

Тя отвори капака на кашончето. Вътре имаше дванайсет яйца, удобно разположени в отделни гнезда. Имаше бели яйца, кафяви яйца и дори едно яйце, изпръскано на петънца като старческа ръка.

Тя затвори капака и отново го отвори, доволна от функционалната му простота.

— Така е много по-добре, отколкото да се слагат в слама — добави тя.

— Можем да направим омлет — предложих аз.

— Да направим?

Тя се усмихна, подаде ми кашончето, вдигна куфара си и зачака да отворя вратата по-широко, за да влезе вътре.

— Трябва да знаеш едно нещо за мен, Льова. Аз не готвя.

Щедьовърът на Харисън Солсбъри „900 дни“ си остава най-добрата книга за обсадата на Ленинград, която съм чел. Тя постоянно беше до мен, докато пишех „Градът на крадците“, и аз я препоръчвам на всеки, който иска да научи повече за Питер и неговите обитатели по време на Великата отечествена война. В не по-малка степен съм задължен и на Курцио Малапарте и на неговата странна, но гениална творба „Kaputt“ която дава един съвсем различен поглед към същите събития. Неговите описания на германската тактика срещу партизаните — наред с много други неща — се оказаха съществени за написването на тази история. Бих искал да благодаря на тези покойни господа за техните книги. Ако съм описал нещо както трябва, те заслужават повече благодарности от мен.