Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Къде го погребва?

— Не знам. Може би в парка на университета.

— Няма да му разрешат.

— Все още не съм измислил тази част. Но ти пропускаш най-важното в историята…

— Освен това ще му трябва лопата.

— Така е, ще му трябва лопата. В теб има толкова романтика, колкото в някоя курва от гарата, знаеш ли? Може би дори няма да описвам погребението, как ти се струва? Ще го оставя на въображението ти.

— Това не е лоша идея. Може да стане прекалено сантиментално. С това умряло куче, не знам.

— Но ти харесва, нали?

— Мисля, че да.

— Мислиш, че да? Това е една прекрасна история.

— Хубава е, да. Харесва ми.

— А заглавието? „Дворната хрътка“? Сега разбираш ли защо е толкова страхотно заглавие? В апартамента на Радченко идват толкова много различни жени и непрекъснато се опитват да го накарат да излезе с тях, но той никога не го прави. За тях това се превръща в някаква игра; всяка иска да е първата жена, която го е подмамила да излезе от къщата, но нито една от тях не успява. Успява само кучето — старото тъпо улично псе.

— „Дворното куче“ изобщо нямаше да е толкова добро заглавие

— Не.

— Каква е разликата между кучето и хрътката?

— Хрътките ходят на лов.

Коля изведнъж ме сграбчи за ръката и ме спря, а очите му се разшириха. Отначало си помислих, че е чул нещо — ръмженето на двигателя на германски танк или далечните викове на войници — но това, което изискваше да му посвети цялото си внимание, явно се случваше вътре в него. Стискаше ме много силно, с леко отворена уста и изражение на крайно съсредоточаване, все едно трябваше да си спомни името на някое момиче, но беше стигнал само до първата буква.

— Какво? — попитах го аз.

Той вдигна ръка и аз продължих да чакам. Когато спирахме дори само за десет секунди, ми се искаше да легна в снега и да затворя очи, само за няколко минути, колкото да си почина малко и да размърдам пръстите на краката си, за да ги върна към живота.

— Идва — каза ми той. — Усещам го.

— Какво идва?

— Лайното! О, хайде, кучи сине, хайде!

Той бързо отиде зад едно дърво и аз останах да го чакам, като се олюлявах на вятъра. Искаше ми се да седна, но някакъв дразнещ глас вътре в черепа ми повтаряше, че е опасно да сядам, защото ако седна, никога повече няма да се изправя.

Когато Коля се върна, аз вече спях прав, а през главата ми преминаваше монтаж от несвързани сънища. Той ме сграбчи за ръката, като ме стресна, и на лицето му грейна широката казашка усмивка.

— Вече не съм атеист, приятелю. Ела, искам да ти го покажа.

— Шегуваш ли се? Не искам да го виждам.

— Трябва да го видиш. Със сигурност е рекорд.

Той ме задърпа за ръката, за да го последвам, но аз забих ботушите си в снега и се отпуснах назад с цялата си тежест.

— Не, не, хайде да продължаваме; нямаме време.

— Нима се боиш да видиш рекордното ми лайно?

— Ако не стигнем при полковника до изгрев-слънце…

— Но то е невероятно! Ще разказваш на децата си за него!

Коля продължаваше да ме дърпа, беше по-силен от мен и аз усетих как започвам да поддавам, но в този момент ръкавът на палтото ми се изплъзна между пръстите му и той падна на заледения сняг. Първоначалната му реакция беше да се разсмее, но той изведнъж спря, когато си спомни за яйцата.

— Мамка му — каза той, като вдигна очи към мен.

За пръв път от началото на нашето пътешествие видях в очите му нещо като истински страх.

— Не ми казвай, че си ги счупил. Само това не ми казвай.

— Аз съм ги счупил, така ли? И защо само аз да съм виновен? Защо просто не дойде да погледнеш лайното?

— Не искам да ти гледам лайното! — развиках му се аз, като вече не ме интересуваше дали през същата гора бродят врагове. — Кажи ми, че не са счупени!

Седнал на земята, той разкопча палтото си, извади кутията и я разгледа, за да провери дали е цяла, като прокара ръката си по летвичките на стените. После дълбоко си пое дъх, свали си дясната ръкавица и предпазливо пипна с голите си пръсти вътре в сламата.

— Е?

— Здрави са.

След като кутията отново беше на сигурно и топло място под пуловера на Коля, двамата продължихме на север. Той не спомена повече за историческото лайно, но аз бях сигурен, че ми се сърдеше, защото не бях отишъл да го видя. Сега, когато разказваше тази история на приятелите си, нямаше да има свидетел, който да я потвърди.

Всяка минута поглеждах нагоре, за да открия силния прожектор, който претърсваше небето. Понякога го изгубвахме от поглед за километър или два, скрит зад дървета или възвишения, но винаги го откривахме отново. С приближаването към Питер видяхме и други прожектори, но първият беше най-мощен — толкова ярък, че сякаш осветяваше луната, когато лъчът му преминаваше по далечните й студени кратери.