Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Здесь есть возможность читать онлайн «Дэвид Бениофф - Градът на крадците» весь текст электронной книги совершенно бесплатно (целиком полную версию без сокращений). В некоторых случаях можно слушать аудио, скачать через торрент в формате fb2 и присутствует краткое содержание. Город: София, Год выпуска: 2014, ISBN: 2014, Издательство: Изток-Запад, Жанр: Триллер, на болгарском языке. Описание произведения, (предисловие) а так же отзывы посетителей доступны на портале библиотеки ЛибКат.

Градът на крадците: краткое содержание, описание и аннотация

Предлагаем к чтению аннотацию, описание, краткое содержание или предисловие (зависит от того, что написал сам автор книги «Градът на крадците»). Если вы не нашли необходимую информацию о книге — напишите в комментариях, мы постараемся отыскать её.

Дядо ми, майсторът на ножа, беше убил двама германци, преди да навърши осемнадесет години.
Писателят („25-ият час“) и сценарист („Игра на тронове“) Дейвид Бениоф е базирал новия си роман на разказите на дядо си за обсадата на Ленинград по времето на Втората световна война — за да създаде една неочаквана черна комедия.
Лев — свитият, девствен син на безследно „изчезнат“ еврейски поет — е арестуван от Червената армия за мародерство. В затвора, където очаква екзекуцията си, той попада в килията на Коля — дързък рус пехотинец, обвинен в дезертьорство. Когато един непознат полковник от НКВД предлага на двамата да изпълнят една невъзможна мисия, за да спасят живота си, Лев и Коля се отправят на пътешествие през обсадения Ленинград и завладяната от Вермахта територия около града, за да се сблъскат с канибали, проститутки, кучета-бомби, партизани, непълнолетни снайперистки и демонични нацисти, които не могат да устоят на едно шахматно предизвикателство.

Градът на крадците — читать онлайн бесплатно полную книгу (весь текст) целиком

Ниже представлен текст книги, разбитый по страницам. Система сохранения места последней прочитанной страницы, позволяет с удобством читать онлайн бесплатно книгу «Градът на крадците», без необходимости каждый раз заново искать на чём Вы остановились. Поставьте закладку, и сможете в любой момент перейти на страницу, на которой закончили чтение.

Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Той се усмихна със затворени очи.

— Предпочитам Вика да си държеше ръката там.

— Много ли те боли?

— Случвало ли ти се е да те прострелят в гъза?

— Не.

— Ами, отговорът е да, много боли. Но се радвам, че не ме улучиха от другата страна.

Коля повиши глас:

— Моля ви, другарю лейтенант — ще благодарите ли от мое име на вашите снайперисти, че не ме простреляха в топките?

Лейтенантът, който седеше отпред до шофьора, продължи да се взира в пътя пред себе си и не отговори. Голата му глава беше нашарена с мънички белези.

— Всички жени в Ленинград също им благодарят — добави Коля.

— Ще те откараме в заводската болница — каза лейтенантът. — Там са най-добрите хирурзи.

— Отлично. Не се съмнявам, че от НКВД ще ви дадат медал. А след като ме оставите, моля да закарате моя малък приятел до остров Каменный. Той носи важна пратка за полковника.

Лейтенантът седеше в мрачно мълчание — беше ядосан, че трябваше да изпълнява заповедите на някакъв редник, но не искаше да рискува да си спечели могъщ враг. Спряхме до една барикада, укрепена с чували с пясък, и загубихме почти две минути, докато войниците спуснат една дървена платформа върху окопа, така че да можем да минем. Шофьорът им викаше да побързат, но те продължаваха да се размотават, изтощени и нехайни, като се караха как точно да спуснат платформата. Най-сетне преминахме от другата страна. Шофьорът настъпи газта и ние профучахме покрай картечните гнезда, окичени с чували с пясък.

— Колко далеч е болницата? — попитах го аз.

— Десет минути — отговори шофьорът. — Осем, ако извадим късмет.

— Гледай да извадиш късмет — каза Коля.

Очите му вече бяха стиснати непрекъснато, лицето му беше долепено към седалката, а русата му коса висеше на челото. През последната минута беше много пребледнял и не можеше да спре да трепери. Сложих свободната си ръка на тила му и усетих, че кожата му беше хладна на пипане.

— Не се тревожи — каза ми той. — Виждал съм приятели, които са губили по повече кръв и след една седмица ги изписваха от болницата, закърпени като нови.

— Не се тревожа.

— В човешкото тяло има много кръв. Колко е, пет литра?

— Не знам.

— Само изглежда, че съм изгубил много, но се обзалагам, че няма и литър. Може би един литър.

— Може би не трябва да говориш.

— Защо не? Какво лошо има да се говори? Слушай, трябва да отидеш на сватбата. Трябва да танцуваш с дъщерята на полковника и после да дойдеш в болницата, за да ми разкажеш. Искам подробности. С какво е била облечена, на какво е ухаела, такива неща. От пет дни непрекъснато си бия чекии с мисълта за нея, разбираш ли? Е, и веднъж за Вика. Извинявам се. Но нали видя какво направи в онази кошара, когато си стегна колана на гърдите? Видя, нали? Какво съм виновен аз?

— Кога имаше време за това?

— По време на безкрайния шибан път дотук. В армията човек се научава да си бие чекии в крачка. Пъхаш си ръката в джоба, не е толкова сложно.

— Докато сме вървели през нощта, ти си си бил чекии на Вика?

— Не мислех да ти казвам. Но ти през половината време вървеше като сомнамбул, стана ми скучно и трябваше да правя нещо.

Ето, сега се ядоса. Не ми се сърди.

— Естествено, че не ти се сърдя.

Шофьорът наби спирачките и Коля щеше да падне от задната седалка, ако не го бях задържал. Изправих се и погледнах навън през предното стъкло. Бяхме стигнали до началото на заводския комплекс „Киров" — истински град в града, където денонощно работеха десетки хиляди души. Тухлените стени на някои от работилниците бяха сравнени със земята от артилерийски снаряди и бомбите на Луфтвафе; навсякъде се виждаха избити прозорци, облепени с найлон; земята беше нашарена от кратери, пълни с лед. Но дори сега, когато бяха евакуирани хиляди работници, а хиляди други вече бяха мъртви или очакваха смъртта на фронта, дори сега комините продължаваха да димят, по алеите се тълпяха жени, които бутаха колички с въглища, а във въздуха отекваше шумът на стругове и хидравлични преси, които продължаваха да оформят стомана.

От една работилница, голяма като самолетен хангар, беше потеглила колона от току-що сглобени танкове „Т-34“. Бяха осем танка, все още небоядисани, които бавно преминаваха по мръсния сняг пред нас и ни препречваха пътя.

— Защо спряхме? — попита Коля.

Гласът му звучеше много по-слабо, отколкото преди една минута, и аз се изплаших, когато го чух такъв.

— Минават танкове.

— Те трийсет и четворки?

— Да.

— Това са добри танкове.

Читать дальше
Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Похожие книги на «Градът на крадците»

Представляем Вашему вниманию похожие книги на «Градът на крадците» списком для выбора. Мы отобрали схожую по названию и смыслу литературу в надежде предоставить читателям больше вариантов отыскать новые, интересные, ещё непрочитанные произведения.


Отзывы о книге «Градът на крадците»

Обсуждение, отзывы о книге «Градът на крадците» и просто собственные мнения читателей. Оставьте ваши комментарии, напишите, что Вы думаете о произведении, его смысле или главных героях. Укажите что конкретно понравилось, а что нет, и почему Вы так считаете.

x