Дэвид Бениофф - Градът на крадците

— Обзалагам се, че полковникът ще се изненада, когато ни види — каза Коля. — Сигурно вече ни смята за мъртви. Толкова ще се зарадва на яйцата, че ще го помоля за покана за сватбата на дъщеря му. Защо не? Жена му ще се влюби в нас. А може и да успея да танцувам с младоженката, да й покажа няколко стъпки, да й кажа, че нямам нищо против омъжените жени.

— Аз дори не знам къде ще спя тази вечер.

— Ще отидем при Соня. Изобщо не мисли за това. Сигурен съм, че полковникът ще ни даде някаква храна след всичко, през което минахме заради него, ще си я разделим с нея и ще се опитаме да запалим огън. А утре ще трябва да открия моя батальон. Ха, колко ще се изненадат момчетата, когато ме видят.

— Тя дори не ме познава, не мога да остана да живея при нея.

— Разбира се, че можеш. Нали вече сме приятели, Лев? Соня е моя приятелка, а ти си мой приятел; не се тревожи, у тях има предостатъчно място. Макар че сигурно няма да ти е толкова вълнуващо да нощуваш при нея, след като вече познаваш Вика, нали?

— Вика ме плаши.

— Мен също ме плаши. Но трябва да си признаеш, че доста я харесваш.

Усмихнах се, когато си спомних очите на Вика, плътната й долна устна, прецизната извивка на ключицата й.

— Тя сигурно си мисли, че съм много малък за нея.

— Може би. Но ти й спаси живота. Онзи куршум отиваше право в главата й.

— И на теб ти спасих живота.

— Не, аз щях да се справя с онзи фриц.

— Напротив, той беше хванал карабината и…

— В деня, в който някой префърцунен баварски редник ме победи в ръкопашен бой, аз…

Продължихме да спорим, като обсъждахме шахматната партия и хипотетичните ми грешки в нея, вероятните гости на сватбата на дъщерята на полковника и съдбата на четирите момичета, с които се бяхме запознали в къщата. Разговорът ме държеше буден и ми помагаше да не мисля за замръзналите си крака, които усещах сковани като кокили под тялото си. Започна да се развиделява, бавно и недоловимо, и след известно време стигнахме до един павиран път, където снегът беше отъпкан и можеше да се ходи по-лесно. Още преди слънцето да изгрее от изток, видяхме най-външния пръстен от укрепленията на Питер: окопите като черни рани в снега; драконовите зъби от циментови блокове; гъсталаците от ръждясали релси, изникнали от студената земя; цели километри бодлива тел, омотана между дървени колове.

— Едно ще ти кажа — каза ми Коля. — Ще искам едно парче от тази шибана сватбена торта. Няма да е честно иначе след всичко, което преживяхме.

Миг по-късно той каза „Какво правят?“ а един миг след това аз чух изстрела. Коля ме сграбчи за палтото и ме събори на земята. Над главите ни свиреха куршуми.

— Стрелят по нас — каза той в отговор на собствения си въпрос.

— Ей! Ей! Ние сме руснаци! Руснаци сме, не стреляйте!

Куршумите продължаваха да раздират въздуха над нас.

— Руснаци сме бе, майките ви, чуйте ме! Чувате ли ме? Чувате ли? Имаме документи от полковник Гречко! Полковник Гречко! Чувате ли?

Карабините замлъкнаха, но ние останахме проснати по корем, с ръце на главите. Зад укрепленията се разнесе гласът на офицер, който викаше нещо на хората си. Коля повдигна глава и се взря в окопите на няколкостотин метра северно от нас.

— Не са ли чували за предупредителни изстрели?

— Може би това са били предупредителните изстрели.

— Не, целеха се в главите ни. Просто не могат да стрелят, това е.

На бас, че са някакви мързеливци от фабриките. Сигурно миналата седмица са им раздали пушките.

Той сви ръце на фуния до устата си и се провикна:

— Ей! Чувате ли ме? Не искате ли да си пестите куршумите за фрицовете?

— Горе ръцете и бавно тръгнете към нас! — провикнаха се в отговор оттам.

— Нали няма да ни застреляте, когато се изправим?

— Няма, ако ни харесате!

— Майка ти ме харесва — промърмори Коля. — Готов ли си, лъвче?

Докато се изправяхме, лицето на Коля се изкриви от гримаса и той залитна, като едва не падна на земята. Хванах го за ръката, за да го задържа. Той се намръщи и изтупа снега от палтото си, преди да се завърти, за да се погледне отзад. И двамата видяхме дупката от куршума в дебелата вълна, на височината на хълбока.

— Хвърлете оръжието! — провикна се офицерът от далечния окоп.

Коля захвърли настрани карабината си „МР40“.

— Прострелян съм! — извика в отговор той.

После разкопча палтото си и се втренчи в дупката отзад на панталона си.

— Представяш ли си? Тези путки ме застреляха в гъза.

— Тръгнете към нас с вдигнати ръце!