Дэвид Бениофф - Градът на крадците

Ако бях успял да извадя ножа по-бързо, ако бях извадил късмет и бях улучил сънната му артерия, ако се беше случило това чудо, Вика и Коля и аз щяхме да умрем. Войниците щяха да вдигнат карабините си „МР40“ и да ни заличат от лицето на земята. Бдителността на Абендрот — или моята несръчност, зависи от гледната точка — ни спаси. Войниците се хвърлиха напред, за да помогнат на своя щурмбанфюрер, който нямаше нужда от помощ, и забравиха за другите си пленници. Само за миг — но това се оказа достатъчно.

Абендрот извади пистолета си. От другия край на стаята се разнесе трясък и той погледна натам. Онова, което видя, го разтревожи повече от хилавия, изнемощял от глад евреин, който се гърчеше под него. Той се прицели — във Вика или в Коля, не можех да видя. Аз извиках и се протегнах към дулото на пистолета му с лявата си ръка, като сграбчих цевта в момента, в който той натисна спусъка. Пистолетът подскочи в ръката му и изстрелът едва не ме оглуши. Абендрот изръмжа и се опита да измъкне пистолета от вкопчените ми пръсти. Да се боря с него беше също толкова безсмислено, колкото да се опитвам да се боря с мечка, но аз стисках дулото на този пистолет с всичката сила, която ми беше останала. Следващите секунди бяха хаос от шум и насилие, крясъци на немски, проблясъци от дулата на оръжията и трополене на ботуши по линолеума на пода.

Раздразнен от упорството, с което продължавах да стискам оръжието му, Абендрот силно ме удари отстрани по главата с лявата си ръка. Като малко момче в „Киров“ бях участвал в няколко боя и боричкания, но те бяха от онези немарливи, безкръвни битки, характерни за момчетата, които са записани в клубове по шах. Досега никой не ме беше удрял в лицето. Стаята се размаза, пред погледа ми се стрелнаха светулки, Абендрот изтръгна пистолета си от ръката ми и го насочи право в очите ми.

Изправих се до седнало положение и забих върха на ножа си дълбоко в гърдите му, през джоба на гърдите на куртката му, под скупчените медали, така че острието потъна навътре чак до сребърния предпазител за пръстите.

Абендрот потръпна, примигна и сведе поглед към черната дръжка на ножа. Все още можеше да изпрати един куршум в мозъка ми, но да отмъсти за собственото си убийство сякаш вече не му се струваше толкова важно. Изглеждаше разочарован, ъгълчетата на устата му увиснаха надолу, а след това изражението му стана озадачено и той продължи да примигва равномерно, но дишането му се накъса. Искаше да се изправи на крака, но те не издържаха и той се прекатури настрани, като се измъкна от острието на ножа в ръката ми, а пистолетът му падна от отпуснатите пръсти. Широко отвори очи — като човек, който насила се опитва да не заспи, — отпусна длани на линолеума и се опита да изпълзи настрани от цялата тази жалка история, без да обръща внимание на нищо около себе си. Но не стигна далеч.

Обърнах се и видях Коля, който се боричкаше на пода с един от войниците, докато и двамата се опитваха да хванат както трябва полуавтоматичната карабина на германеца. Към този момент вече смятах Коля за майстор на ръкопашния бой, но явно никой не беше казал това на германеца и той имаше надмощие в схватката. Не си спомням как съм се изправил и съм изтичал да му помогна, но преди войникът да успее да насочи карабината си и да изпразни пълнителя в гърдите на Коля, аз вече бях на гърба му и забивах ножа в него отново и отново.

Най-сетне Вика ме издърпа от мъртвеца. Гащеризонът й беше подгизнал от кръв и преди логиката да проработи, аз предположих, че е била застреляна в корема. Не мисля, че казах нещо смислено, но тя поклати глава, накара ме да замълча и каза:

— Не съм ранена. Дай да ти погледна ръката.

Не разбрах защо искаше да направи това. Вдигнах дясната си ръка, в която продължавах да стискам окървавения нож, но тя меко я натисна обратно, хвана другата ми китка и задържа лявата ми ръка между своите. За пръв път видях, че половината от показалеца ми липсваше. Вика застана на колене до един от убитите войници — момчето с бенките, което сляпо се взираше нагоре в тавана с прерязано гърло — и отряза ивица вълнен плат от панталоните му. После се върна при мен и я стегна около пръста ми като турникет, за да спре кръвта.

Коля беше взел карабините „МР40“. Той подхвърли едната на Вика, задържа другата за себе си и грабна кутията с яйцата от масата. Чувахме гласове, които се провикваха на немски на различни места в сградата — объркани офицери, които се питаха дали изстрелът, който бяха чули в съня си, беше сънуван или истински. Коля отвори един от големите прозорци и се покатери на перваза.